Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Видният партиен деец Г. направи голяма кариера, започвайки с предаването на хора, които му бяха доверили желанията си за смяна на партийното ръководство. След тяхното тайно заседание Г. бе взел първия самолет от Варна за София, за да отиде там, където трябва, и ги обади. Всички бяха сурово наказани, а Г. отиде много нависоко. Но по зла ирония на съдбата той бе свален точно по същия начин. Младият и напорист кариерист К., който бе протежиран от него, в даден момент доложи за някои не толкова чисти намерения на Г. и последният гръмна от високите си постове.
В една от историите, които ви разказах за кариерата на мой познат, виден шеф в Държавна сигурност, проверката се състоеше в искането той да арестува най-близкия си приятел, човека, на когото е дължал всичко дотогава. Проверката на други двама кариеристи в полето на културата се състоеше в това да посипят с клевети, обвинения и ругатни горе-долу всичко по-свястно в театъра и киното. Кариерата на бившия шеф на кинематографията С. започна с проверката да смачка и ликвидира творчески силната група на свои довчерашни приятели и колеги, които непокорно се опитваха да отстояват принципите на киноизкуството. Кариерата на един литературен критик бе изградена изключително върху поръчани злобни статии срещу най-честните и най-добрите български поети и писатели. Колко такива безогледни кариеристи си проправиха път с най-низка дейност, било оплювайки Солженицин, било заливайки с мръсни думи Дубчекова Чехословакия, било измисляйки опасни идеологически диверсанти, било аплодирайки последната глупост, произнесена от Краля Слънце.
Всички тези черни проверки на кандидатите за кариера обхващат най-широк обсег от нечестни постъпки и подлости. Отричане от другари и приятели, отричане от свещена кауза и известни собствени разбирания и дори отричане от баща или съпруг. Това отричане, с всичката му болезненост и унизителност, е паролата за прекрачване прага на обществено-партийната кариера в България.
И ето го сега променения образ на гражданина, издържал черната проверка. Дотук всички са го знаели като човек с някаква индивидуалност. Той е бил Митко, Любо, Пенчо, Венко, Гошо — с едни или други качества, с едни или други слабости. Човек като всички. Но след преминаването на прага той е вече другарят Х., върху чието лице преобладава едно ново, студено и добре подчертано чувство — разстоянието. Неведнъж съм наблюдавал как хора, които са отстояли от мен и другите на сантиметри, внезапно са се отдалечили на хиляди километри — толкова далече, че всякаква предишна обмяна помежду ни, всякакви контакти са почти прекъснати.
Аз искам съвсем накратко да разкажа тук за два случая, когато съм бил стъписай от такова кариеристично преображение. Поетът Стефан Цанев и аз имахме един много близък приятел, известен поет. Имаше години, в които бяхме неразделни. После нашият приятел направи решителен кариеристичен скок и в резултат на твърде неудобната за него черна проверка зае първия си важен пост — стана заместник главен редактор. На двамата със Стефан това не ни беше много приятно, но в името на голямото ни приятелство ние го приехме. Един ден, влизайки случайно във въпросната редакция, където винаги бяхме посрещани най-дружелюбно и с внимание (дори когато шефове бяха хора, с които не се понасяхме), ние решихме просто да кажем „здрасти“ на новия заместник главен. Чукнахме на неговата врата, отворихме я и с най-приятелски чувства поздравихме нашия приятел, който седеше зад голямо бюро от тъмен дъб. Но вместо обичайното „Здрасти, влизайте!“ или „Извинявайте, бихте ли почакали за малко да се освободя!“, което биха казали дори далече по-важни хора от него, той обърна студено лице към нас и с неприкрита неприязън каза:
„Чакайте реда си при секретарката!“
Ние останахме толкова сащисани, че в първите няколко секунди дори не можехме да реагираме. Човекът, който от толкова много години беше един от нашите най-близки приятели, с когото ни свързваха толкова много неща и при когото отивахме, без да искаме нещо, просто като приятели, дръзна да ни каже думи, които дори първият секретар на партията не би произнесъл — „Чакайте реда си при секретарката!“. Ако майка ми бе поискала да подам заявление, за да се видя с нея, по-малко бих се втрещил.