Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Но колкото и изтощително да е, поръчките постепенно се изпълняват, до № 20 записите са получени и на нас с Аля ни хрумва ново разширение: а как ли да помагаме по същия начин на затворниците (раждане на бъдещия Руски обществен фонд)? Пак същата процедура, въвеждаме номера от 21-ви до 40-и, а от чие име да им се изпращат? — и кипят нови издирвания.

Междувременно съветските власти, недоволни от някоя от австрийските статии на Бета, окончателно престават да я пускат в Съюза, съветският консул във Виена в началото на 1973-та откровено й казва: „Защо да ходите в страна, която толкова не ви харесва? Не ви даваме виза и дълго няма да ви дадем.“ А ако можеше да се срещнем и да си поприказваме — колко по-просто щеше да е, колко неща веднага щяха да се изяснят! Малки замени: ту пристигне в Москва по-голямата дъщеря на Бета, среща се с Аля. Ту замине за Швейцария Ева, срещат се там, но чрез Евините срещи неяснотите са много.

И тъй, цялата подскачаща каскада от въпроси, предположения и решения минава само чрез писма по „втория начин“, а те вървят само по хора. Да речем, вече написано от нас писмо втасва, докато чака да бъде прехвърлено, два месеца, а през това време всички преценки и решения са се променили, сядай да пишеш ново.

Вече забравям не се ли повтарям, писали ли сме предния път или не сме писали, нали не бива да пазим копия, пиша повторно, а някои неща променям под натиска на обстоятелствата и на още по-пресни новини, понякога променям решението в едно и също писмо — педантичната Бета изчопля от тези главозамайващи писма указанията, молбите, поправките — и тъй като си е направила картотека по теми, разпределя всичко по картончетата, така става по-ясно. А доста неща изпращаме и на ленти, на тях пък ту се промени скоростта, ту избяга фокусът, нали вършим всичко в напрегната нелегалност, понякога ни се налага и бързо да скрием апаратурата, — изпращаме на лента поправки, а в Цюрих и главната лента още не е прехвърлена на хартия. Бета ще трябва да преработи методично всичките ни каскади и да осъществи контакти с различни точки в Европа, вече цели седмици й отиват за писане на писма и телефонни разговори (пише ми: „Колко мразя телефона!“ — и напълно я разбирам, — а главната й работа от февруари 1972-ра е пълният превод на първия том от „Архипелага“, и при това таен, няма с кого да се посъветва освен с мен и пак чрез писма — пише ми: „Затруднява ме не толкова работата, колкото отговорността.“ На „Архипелага“ и на цялата ни потайна работа безрезервно е отдала душата си, както на Запад не е прието за каквато и работа да става дума: „Живея двоен живот. Душата ми, мислите ми са у вас. Понякога вървя по улицата и изведнъж се сепвам: къде съм?“ Объркват се свободната Виена и потиснатата Москва. С неизменна топлота и вяра в моето дело са пропити деловите й писма до нас. Отговарям й: „Четох Вашите писма и се учудвам колко не ни отчуждават нито времето, нито пространството: имам усещането, че непрекъснато мислим и чувстваме заедно и че Вашите решения са почти 100-процентово такива, както ако бяхме ги вземали заедно… Вашата духовна организация е толкова сходна с моята и Алината.“ По някакво възникнало дребно недоразумение тя се обадила по телефона на Лазареви, кодирайки нещо. Отговарям й: „Мисля, че Вие и ние се обичаме над всякакви възможни разногласия. През всичките тия години толкова ни сгрява и ни дава такава увереност и простота това, че Ви има. Винаги вярвам във Вас и затова съм спокоен…“ Разбира се, хора от различни светове не могат да се сближат чак толкова сляпо, понякога се отварят пукнатини. Някой ми съобщи, че Бета е „огорчена от августовското ми интервю с «Монд»… там има много неразбории“, и в „Мирът и насилието“. Но тъкмо по този повод вече бях чувал разпалени възражения и в Москва и имайки наум вече оформящото се „Изпод канарите“, в писмо до Бета пиша: „Мисля, че в най-скоро време на западната демократична и на съветската общественост им предстои да научат разтърсващи истини, когато от Русия за лъжливи идоли ще бъдат провъзгласени най-свещени многовековни божества… Горя от надежда, че вие ще бъдете измежду първите европейци, способни да приемат това съчувствено и с разбиране.“ След един месец от Бета, че е разстроена: „Боли ме душата, че неправилно са Ви разказали за мен. Не само одобрявам всичко, а и го смятам за велико дело, разногласията ни са само в дреболиите.“