Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Толкова по-отговорно нарастваше преводът на „Архипелага“: колко несериозно е представен той в компанията на Карлайлови — още не си представях. А немския правеше лично Бета и ми пишеше, че го е „взела присърце“. И доброто познаване на съветския свят също много й помагаше. (Пак тя предложи два вида изтъкване на думите — курсив за терминологията и получерен за експресията. Много ми допадна и на нас с Аля ни се струпа доста работа по ошрифтяването, по изпращането на нови списъци с поправки — допълнително към неугасващите поправки по същината, и за това отиде цялата 1973 година, а в западните издания все едно не се възприе.) А издирването на френски преводач вървеше трудно: степента на поверителността е висока, на кого да го повериш? Степан Татишчев доверено получаваше от Андрееви първите глави, но преводът не му потръгнал. Никита също безуспешно търсел преводач, после, с негово одобрение, Бета се свързала пряко с издателство Сьой. Още по-късно се наложило да бъде ускорен преводът на първия том, да се сформира екип от преводачи. А аз бях нетърпелив: хайде бе, търсете испански преводач! — ами че това е цяла Южна Америка. Решихме: за „Архипелага“ поради потайността редът трябва да е следният: първо да търсим преводачи за издателствата, ние да плащаме превода, а чак после, със съдействието и съгласието на преводача, да търсим издателство.

И колко много неочаквани премеждия ни връхлитаха отвсякъде, не сколасваш да се оправиш с едно — напира друго. Ту откъс от „Пруски нощи“ неочаквано се появи в „Цайт“, който смятахме за приятелски настроен, — да се гаси ли чрез Хееб? Ту извънредно опасната публикация на Патриша Блейк в „Тайм“, как ни стресна тя: че на Запад някаква група работела над превода на „Архипелата“ — кои са те? над кой екземпляр? откъде са тия сведения? И нито можеш да разбереш, нито има кого да притиснеш, а заглавието на книгата — вече е изтървано! Всичко това заплашва да пречупи плана на бъдещата ми голяма атака, преждевременно оголва хълбоците ми. Ту самата Бета ми съобщава слуха, че в „Индекса“ на Скемел се печатат откъси от „Друм“, уж получени чрез Зилбелберг, и ме пронизва, че това са откраднати от някого откъси (и колко ли са големи?)!, но никой не е държал поемата в ръцете си, единствен Теуш. Тревога — да се спре! — и сума нервни писма си разменихме, докато се изясни, че става дума само за същите онези откъси, които Теуш вече все едно е напечатал в статията на „Благов“, — какво мога да направя?! Веднага след това разправиите с биографията на Файфер, все пак биографът си е нещо като детектив доброволец, той може да е надушил и сега ще напечата неща, които съм крил от ГБ. Какво да правя? Да го спирам юридически? — нямаме право. Но някаква охлаждаща декларация от Хееб? Пиша му легално: „Моля да направите декларация против самоволните биографи. Смятам за безсрамно и безнравствено да се съставят биографии на един писател приживе, но без неговото съгласие. Такива действия по нищо не се различават от шпионирането, било то полицейско или частно,“ (Хееб по „втория начин“ ми отговаря: против Бург-Файфер нищо не може да се направи юридически, освен ако засегне честта ми; а ако двамата надрънкат лъжи, но без те самите да знаят, че това са лъжи, също за нищо не отговарят.) Не щеш ли, моят „съюзник“ Жорес Медведев в книгата си помества, за да се изфука пред всички, факсимиле от поканата: как да бъде намерено жилището ни в лабиринта между бахрушинските блокове. Значи спешно да настоя пред него да махне плана от книгата! — А из Москва се разнася слух, че Наталия Решетовская в сътрудничество с агенти на АПН подготвя я свои мемоари, я пак моя биография — и в обилие ще цитира мои писма, бърза, без да дочака смъртта ми. (И наистина, дала на АПН писмата ми до нея, като се почне от фронтовите години, да ги продават и публикуват. Още през юни 1974-та, веднага след екстернирането ми италианското „Темпо“ отпечата „Любовните писма на Солженицин“, предлагали ги и на „Ню Йорк таймс“, след това в Женева агентът Ален Даво търгувал с тях.)