Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Междувременно не ме радват вече осъществените и стигнали до нас издания. Какво е извършил Люхтерханд с немския „Август“! От титулната страница чак са изчезнали „Възел I“ и ограничителните му дати. А какви груби грешки са допуснати в киноекраните, съвсем не е схванат принципът на записване. И е сплескано разположението на пословиците. И дори на картата на Източна Прусия — в немско издание! — някои пунктове са изместени с 80 километра! Колко са мързеливи, немарливи, невнимателни, какво правят тия хора? в каква безчувствена месомелачка влиза тукашната ни работа. Как да не допуснем повтарянето на подобно нещо в другите издания? И кой ще сколаса да наглежда всичко това? — Бета сама няма да се оправи. Сили нямаме, сили!

А колко главоболия с чуждестранните преводи! На Запад не е като в Съветския съюз, най-добрите писателски сили изобщо не са се втурнали към превода, западните преводачи, ако превеждат добре, го правят от желание, а възнаграждението за художествен превод е недостатъчно. Пиша на Бета: „То по-добре ще е да нямаме никакъв превод, отколкото несполучлив, едностранчив, формален!“ Добър урок получихме с английския превод на „Август“: Глени за Бодли Хед направи съвсем калпав превод, (Както после в Англия ми разказа една участничка в неговата „задруга“, Глени раздал целия „Август“ парче по парче на аспирантите си и те превеждали на когото както му падне. (Бел. от 1978 г.)) „Август“ бил приет в Англия направо кисело, ако не чак разгромно. Глени долно се оправдавал, че „Август“ е написан „толкова зле“, на места му се налагало да „оправя фразите“, а представител на издателството: „Ако започнем да превеждаме «Август» буквално — ще станем за смях.“ Ненадейно блясна, мярна ми се пред очите преводът на „Езеро Сегден“ в Intellectual Digest, април 1971 година. Прочетох го и чак се разтреперих: та това стои по-горе от всякакъв превод! все едно че аз съм написал на английски всяко изречение! Как са предадени цялата ритмика, дишането и гласът, полетът и животът на фразата! Тъкмо това се иска: преводачът като любим съавтор. Не открих името на преводача в копието. Незабавно натоварих Хееб: да търси, да търси тоя златен преводачки той го търсил — близо три години! И през 1973-та в Ню Йорк още изяснявал къде най-сетне е този човек. И ми отговори: няма го, заминал за Австралия, и връзка с него няма. А това бил Хари Вилетс в Оксфорд, никъде не се бил канил да заминава и загубихме три години негова възможна скъпоценна работа! Заминах за Запада и го намерих.)