Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

После се вразумявам и моля Бета да не пришпорва преговорите за постановката на „Танковете“: „Нека оставим 1972-ра година спокойна. Искам да пиша «Октомври», да започна «Март».“ През 1972-ра: „Отдавна неизпитвана лекота и свобода. Да работя и през 72-ра и 73-та, без да шавам… Да се занимавам с романа, с романа и да пренебрегвам обществените акции“ — писателското надделяваше, това е добър признак. А там в момента нали — при Карлайлови в Америка, мислехме си ние, дейно се превежда „Архипелагът“ още от 1968-а; от лятото на 1971-ва повторните ленти на „Архипелага“ са у Хееб, от февруари 1972-ра и Бета започва немския превод. И нека, нека преводите тихо подкопават омагьосаната планина на Дракона! — аз през това време ще си попиша аа спокойствие.

Но ето че изскача нещо ново: през безсънните нощи хващам по „Свобода“ в 2 часа и 30 минути предавания по историята на революцията от 1917-а, слушам ги жадно, но с непрекъснати смущения, мисля си: все едно че за мен е извършена огромна работа — събиране на материали, интервюта, цял колектив от неочаквани помощници! — а няма ли начин да използвам всичко това по-сигурно? Пиша на Бета: нека наречем това начинание „Два и трийсет“, дали да не започнем опити да се свържем чрез някого? да се получават тези материали и да ми се препращат? — Освен това: а не може ли да се правят за „Март“ извадки от отзивите на европейския печат за Февруарската революция? още тогава си представям такива вестникарски глави. И Бета се наема (ще ги търси съпругът й).

Сега, когато опорният триъгълник е създаден и всичките ми ленти са в Цюрих (дълго се тревожа: не ги дръжте в кантората си, ще има нападение, сложете ги в банков сейф, в подземие! — най-сетне получавам и потвърждение: да, тъкмо така са прибрани!), — сега само да разработя правилно защитната операция със Завещанието. През февруари 1972-ра Хайнрих Бьол — цял живот ще съм му благодарен, затова усетих тогава лекота, — у нас в московското ни жилище завери с подписа си всеки лист от моето завещание и го отнесе в джоба си, — а той отлично се познава с Лиза и ето че завещанието вече е у нашите! (И къде другаде да впишем Х. Бьол, ако не сред Невидимите? Ами че той още през 1965 година, в най-острото за мен време, изнесе от Москва сценария и поемата ми и после години наред ги пази у себе си, даде ги на Лиза. И какви обрати настъпват в съдбите на хората: след това положението на Бьол в Западна Германия дотам се разклати, нали за младите терористи — бъдещите Баадер-Майнхоф-написал: „млади идеалисти, докарани до отчаяние“, та в свободния Запад ще му дотрябва моята защита от пленения СССР! — и чрез Лиза изпращам до него благодарствено писмо, не с частно предназначение.