Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Готово — рече наемникът. Слугите събраха пръснатите фигури от килимите и двамата седнаха да играят.
Тирион спечели първата игра. Плум взе втората, при удвоен залог. Когато започнаха третия двубой, джуджето огледа противника си. Кафява кожа, бузи и челюст, покрити с късо подрязана четинеста брада, сиво-бяла, лицето му нагънато от хиляда бръчки, няколко стари белега. Плум изглеждаше добродушен човек, особено когато се усмихнеше. „Верният придворен — реши Тирион. — Добрият чичко, вечно усмихнат и пълен със стари поговорки и мъдрости.“ Всичко беше притворство. Усмивките изобщо не стигаха до очите на Плум, в които зад булото предпазливост се криеше алчност. „Алчен, но предпазлив е тоя.“
Наемникът беше почти толкова лош играч като юнкайския лорд преди него, но играта му бе по-скоро сдържана и неотстъпчива, отколкото смела. Началното му подреждане всеки път беше различно и в същото време еднакво: консервативно, отбранително, пасивно. „Не играе, за да победи — осъзна Тирион. — Играе, за да не загуби.“ Беше се получило във втората им игра, когато джуджето се надцени с една необмислена атака. В третата игра не стана, нито в четвъртата, нито в петата, която се оказа последната.
Към края на този последен двубой Плум — крепостта му бе в развалини, драконът му бе мъртъв, нападаха го слонове, а тежката конница на противника го бе заобиколила в тил — се усмихна и каза:
— Йоло отново печели. Смърт в четири хода.
— Три. — Тирион потупа дракона си. — Имах късмет. Може би ще трябва добре да ми потъркате главата преди следващата ни игра, капитане. Малко от този късмет току-виж полепнал по пръстите ви.
„Пак ще загубиш, но току-виж си ми дал по-добра игра.“ Ухили се, стана, взе каната с вино и пак почна да налива, след като бе направил Йезан зо Кагаз значително по-богат и Кафявия Бен Плум доста по-беден. Гигантският му господар се беше унесъл в пиянски сън по време на третата игра, бокалът се бе изплъзнал от пожълтелите му пръсти; но може би щеше да е доволен, когато се събудеше.
Върховният командващ Юрказ зо Юнзак си тръгна, подкрепян от двама яки роби, и това, изглежда, се оказа общ сигнал за другите гости също да напуснат. След като шатрата се опразни, Дойка се появи да каже на прислужващите, че може да си направят пир с остатъците.
— Яжте бързо обаче. Всичко това трябва да е почистено, преди да легнете да спите.
Тирион беше на колене — краката му се бяха схванали, а разкървавеният му гръб пищеше от болка — и се мъчеше да изтърка петното от разлятото вино на благородния Йезан по килима на благородния Йезан, когато надзирателят го потупа по бузата с бича си.
— Йоло. Добре се справи. Ти и жена ти.
— Не ми е жена.
— Курвата ти тогава. Ставайте, и двамата.
Тирион едва се надигна, единият му крак трепереше. Бедрата му се бяха стегнали на възли: бяха толкова схванати, че Пени трябваше да му подаде ръка, за да му помогне да се изправи.
— Какво сме направили?
— Много и много — рече надзирателят. — Дойка ви каза, че ще бъдете възнаградени, ако удовлетворите татко си, нали? Макар благородният Йезан да мрази да губи малките си съкровища, както вече сигурно сте разбрали, Юрказ зо Юнзак го убеди, че ще е егоистично да държи такива забавни изродчета за себе си. Възрадвайте се! В чест на подпечатването на мира ще имате честта да се биете на турнир във Великата яма на Дазнак. Хиляди ще дойдат да ви видят! Десетки хиляди! И ох как ще се смеем!
Джайм
Замък Гарваново дърво беше стар. Между древните му камъни беше израснал дебел мъх, запълзял нагоре по стените като вени по краката на старица. Две огромни кули обграждаха главната порта на замъка, а по-малки бранеха всеки ъгъл на стените. Всичките четвъртити. Кръгли и сърповидни кули удържаха по-добре срещу катапулти, тъй като хвърляните камъни по-лесно се отклоняваха от извита стена, но Гарваново дърво предхождаше това строително съображение.
Замъкът господстваше над широка плодородна долина, която карти и хора наричаха долината Блекууд, Черния лес. Беше си долина, несъмнено, но никакви дървета не бяха расли тук от няколко хиляди години, било то черни, кафяви или зелени. Някога, да, но брадви отдавна бяха разчистили дърветата. На мястото на някогашните високи дъбове се бяха издигнали домове, мелници и укрепления. Земята беше гола и разкаляна, осеяна тук-там с преспи топящ се сняг.
Между стените на замъка обаче беше останало малко гора. Домът Блекууд пазеше старите богове и ги почитаха като Първите хора в дните преди андалите да дойдат във Вестерос. Казваха, че някои от дърветата в тяхната гора на боговете са стари като четвъртитите кули на Гарваново дърво, особено дървото на сърцето, язово дърво с колосална големина, чиито горни клони можеше да се видят от левги разстояние като костеливи пръсти, драскащи небето.