Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Той не е тук. Закъсняхме. Няма нужда да разбиваме вратата — не можем да се сражаваме срещу армията, която се е събрала горе. Изгубихме го.
Всички се умълчаха, размишлявайки върху последиците от загубата на Каин.
И сякаш тази тишина беше послужила като сигнал, защото вратата към Съдебната палата се отвори. На прага застава огромен, злобен на вид огрило с превързани китки, който носеше ризница, с три размера по-малка от необходимото, и тояга на донжонски пазач. Устните му се разтегнаха в подобие на човешка усмивка и той разклати подканящо бивните си.
— Здрасти, шибаняци — рече той. — Каин ли търсите? В Залата на правосъдието има празненство, а? Голямо празненство. Всички са поканени.
— Какво? — мъчително изхриптя Киърандел, която от изненада използва гласа си. — Какво?
— Да вървим — каза той, махвайки с ръка. — Не закъснявайте. Всички елате.
— Каин ме кани на празненство? — попита голото и треперещо, полумъртво, осакатено паякоподобно нещо, наречено Киърандел.
— Особено теб, Киърандел — отвърна сериозно огрилото. — Ти си почетният гост, а?
4.
В Залата на правосъдието се влиза от втория етаж на Съдебната палата. Това е просторен салон, в който Кралят — по-късно Императорът, а допреди два дни Наместникът — на Анхана разрешава делата, които изискват личната му намеса. Архитектурата му датира от дните, когато някои граждански дела са се разрешавали с двубой; кръглата площадка, където стояха тъжителите, и до днес е заобиколена с ограда и посипана с чист пясък. Все още е наричана арена. Едно нещо мога да кажа за арените като цяло: по-добре е да сте горе и да гледате надолу, вместо да сте долу и да гледате нагоре.
Повярвайте ми.
На широк подиум над арената се намира Абаносовият трон, брат на Дъбовия трон в Голямата зала на двореца „Колхари“. След Възнесението на Ма’елкот обаче Патриархът започна да произнася присъдите от по-малък, неукрасен стол — Креслото на Наместника, — разположен на свой собствен подиум, който е по-нисък и се намира вдясно от големия: подходящо място за някой, който е просто слуга на бога.
Но от Абаносовия трон има по-добър изглед.
Освен това е доста по-удобен.
Седя, положил голото острие на Косал върху коленете ми, и оглеждам новото ми царство.
Пейките за сядане са подредени амфитеатрално; редиците им се прекъсват единствено от внушителния варовиков нос, който се издига до самия таван зад Абаносовия трон. В този адски грамаден клин някога е била изсечена фигурата на Проритун, но сега носи чертите на настоящото лице на Анханското правосъдие, което, естествено, е Ма’елкот. Само той може да наднича през рамото на съдията, който седи отдолу.
Грамадният кучи син винаги е обичал да се меси в работите на другите.
Сега всички тези изсечени в камъка пейки са запълнени от моите хора, които седят и гледат мълчаливо. В очакване шоуто да започне. Почти две хиляди, хора, първородни и огрило, от Ямата и от килиите. Има неколцина от Шахтата. От тези две хиляди към петстотин може и да смятат, че са ми длъжници или че дължат нещо на останалите. От тези петстотин има може би към петдесетина, на които мога да разчитам, когато стане напечено. Може би към петдесетина, ако извадя късмет.
И към двайсетина, ако наистина се стигне до бой.
Останалите просто искат да се разкарат оттук. Искат да живеят. Не ги виня.
И нямам нужда от тях.
За боя ми стигат мъжете, които стоят на пясъка.
Сто и петдесет въоръжени монаси, поне една четвърт от тях Посветени. Те са отрупани с мечове, копия, носят къси извити сглобяеми лъкове и кой знае още колко жезли, магически кристали и други подобни глупости. Мамка му, ако ги изпратя срещу Котките, съм готов да заложа три към едно за монасите.
В брой.
Мъжът, с когото Рейт разговаря тихо там долу, в средата — Временният посланик Деймън, — се тресе като надрусан клошар, но Рейт ми казва, че на него може да се разчита. Както и на всички останали. Това е то манастирското обучение: дори параноята, съчетана с мания за убийства, не им пречи. Може дори да им помага.
Трябва да си луд, за да се изправиш срещу Социалната полиция.
Рейт изкачва бавно стъпалата на подиума, като леко се олюлява. Слаб е, трепери от загубата на кръв, но неговите Техники за контрол му помагат да се движи: биологичната обратна връзка поддържа кръвното му налягане и той може с усилие на волята да сръчка ендокринната си система, за да произвежда повече хормони, които му дават сила и потискат болката. Може да върви, да говори, дори да се бие, докато не припадне отново.