Острието на Тишал

— Нещо му става — казва т’Пас. — Той има нужда от помощ. Накарайте го да спре.

Хората се събират около мен, протягат ръце, за да ми помогнат, за да ме утешат. Да ми предложат живот.

— Ако ме докоснете — процеждам през зъби, — ще ви убия.

Всички ме гледат. Вдигам юмрука си и свивам извинително рамене. Кръвта се стича по ръката ми и капе от лакътя.

— Дъщеря ми — изричам вместо обяснение и те като че ли успяват да ме разберат. Но не спират да ме гледат; Делиан, т’Пас, каинистите, нехората, Змиите, дори Тоа Сител — и аз бавно започвам да осъзнавам какво всъщност искат.

Искат да бъда мъжът, който знае какво трябва да се направи.

И аз знам.

Виждам го: правилния ход. Разумното действие. Да се измъкнем през пещерите. Да се спуснем по потока. Да защитим меча. Да съберем съюзници, да поведем партизанска война. Да потърсим великите магове на Първия народ, за да прочистим меча и реката от покварата на Слепия бог. Виждам го, но не мога да го изрека. Не мога да го облека в думи и да съставя план.

Защото, ако го направя, ще оставя Фейт в ръцете на врага ми.

Туп.

Гледам потрошените стави на пръстите ми. В окървавената кост се забелязват черните нишки на пукнатините. Боли. Много боли.

Болката е инструмент. Инструмент на природата. По този начин природата казва: „Не прави така, глупако.“ Врагът ми се намира на цяла вселена от мен; не мога да стигна до него. Но аз знам какво представлява той. И мога да го накарам да дойде при мен.

А после нека природата вземе своето.

Орбек и отрядът му се спускат по стълбището откъм Съдебната палата и излизат на балкона като в сцена от комедия на Мак Сенет.

— Шефе! Хей, шефе! — крещи Орбек. — Проклетата Съдебна палата е пълна с шибани монаси!

Вдигам лице към него.

— Знам.

Налудничавата бърканица, която Делиан излива в главата ми, започва да се подрежда все по-бързо и аз започвам да виждам как всичко се свързва с останалото и със себе си: Шана и Фейт, Тан’елкот и Колбърг, монасите, които идват към нас, и нехората, които се намират под нас, пръстенът от войници на Социалната полиция, който се затяга около града. Рейт. Делиан.

Аз.

Това е фигура.

Животът ни се върти в адско торнадо, вихър, който ни всмуква, всички и всичко, надолу към спокойния си център. Виждам приближаването му: формата на бъдещето. И тази форма ми дава нужната сила.

— Добре — казвам аз с надебелял дрезгав глас. После го повтарям по-уверено: — Добре. Млъквайте и слушайте. Искате да разберете какво ще правим? Сега ще ви кажа какво, мамка му.

Поглеждам към т’Пас и посочвам Рейт с окървавените си пръсти.

— Събуди го.

— Каин…

— Събуди го — повтарям. — У мен има нещо, което той иска… — Вдигам ръката си и гледам как кръвта се събира на алена капка, която пада в мръсотията под краката ми. — И има едно нещо, което аз искам от него.

Свивам ръката си в юмрук и от нея потича струйка кръв, плътна и червена. Мога да усетя вкуса ѝ.