Острието на Тишал

По петите на огрето върви Величеството с вързани зад гърба ръце; подтиква го една самка огрило, чийто врат е по-дебел от бедрото ми. По брадичката му е засъхнала кръв. Очите му са опулени и устните му произнасят беззвучно: Каин. А стига, бе!

Приветствам го с бърз поглед и присвивам очи в лека усмивка, предназначена за Киърандел.

— Заповядай, седни, Киър — казвам аз. — Нека хората ти се чувстват като у дома си.

Тя се изцъкля, сякаш съм я ударил с тояга.

— Каин… — прохриптява гласът ѝ сред всеобщия тропот и мърморене. — Не знам… как успя… защо… Не разбирам!

— Не е чак толкова сложно — отвръщам аз. — Трябва да свърша малко работа в Анхана, а това няма как да стане, ако всеки път, когато се окажа с гръб към теб, ти се опитваш да забиеш нож в него. Трябва да постигнем разбирателство.

Мога да чета по устните ѝ.

— Ти знаеш? — ахва тя. — Знаеш, че съм дошла да те убия?

— Дойде в донжона, за да ме убиеш. Тук? Тук си, защото аз те поканих.

— Аз… аз не…

— Виж какво, нещата са прости — казвам аз. — Всички сме тук. Разполагаме с около половин час, за да се споразумеем. Преди някой да напусне тази зала, двамата с теб трябва да сме на една и съща страна. — Аз не мога да усетя Социалната полиция, която приближава града — не и по начина, по който ги усеща Рейт, — но знам, че са тук и с всяка изминала минута се приближават все повече. Половин час може да се окаже доста оптимистично предположение.

— Ти… Искаш от мен да се присъединя към теб?

— Да искам? Друг път. Ние се нуждаем от теб. Нуждаем се от хората ти. Готов съм да падна на колене и да те моля, но сигурно си чула, че напоследък краката не ме държат.

— И смяташ, че ще приема? Нима си толкова наивен? — Гласът ѝ е изгубил дрезгавостта си и на нейно място се е появило странно краткотрайно ехо, сякаш тя говори в главата ми. Киърандел бързо си възвръща самообладанието и оглежда презрително залата. — Това ще ме направи съучастник в престъпленията ти.

— Дай да не започваме за престъпленията ми, а?

— Затова ли ме доведе тук? — пита тя с леден тон. — За да защитя невинността ти?

— Майната ѝ на невинността ми. — Започвам да губя търпение; и без това го нямам в излишък. — Готова ли си да изслушаш срещу какво ще бъдем принудени да се изправим? Да или не? Това е единственото, което искам от теб за момента. Да или не, или млъквай и се бий.

— Не мисля, че можеш да ме уплашиш, Каин. Знам какво си ти. Убиец. Лъжец. Актир.

Чувствам как вратът ми постепенно се налива с кръв.

— И след като сме започнали с епитетите, защо не опиташ предателка за себе си, огризка нещастна?

Нехората, които са пристигнали заедно с нея, отвръщат с предупредително ръмжене.

— Какво имаш предвид?

— Измяна — отвръщам аз. — Твоята измяна.

Ръмженето се засилва, но този неин странен глас успява да го надвика без усилие.

— Точно тази дума ли искаш да използваш, Каин? Когато самият ти си вързал като куче Наместника на Империята?