Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Свивам рамене.
— Той не е моят крал. От друга страна… — Кимвам към Крис, който седи в Креслото на Наместника; той се ококорва ужасено и произнася само с устни: Хари, недей! — … Делиан тук е твоят.
— Сигурно се шегуваш.
— Да, това съм аз: големият шегаджия. Малко смях ще ни дойде добре. Хайде, разкажи на всички как се опита да убиеш Митондион.
Предупредителното бучене сред нехората се засилва, но то е посрещнато от яростното хладно ръмжене на моите момчета, хора и нехора: Крис е доста популярен тип. Негласът на Киърандел се извисява над надигащия се гняв.
— Той не е никакъв крал. Той е гаден жесток актир — също като теб!
— Да. И какво от това? Той също е и най-младият син на Краля на здрача и ти го знаеш много добре, мамка му. И тогава си го знаела. Била си наясно, че той е последният Митондион, и въпреки това си заповядала да бъде убит.
— Той дори не е първороден — ръмжи тя. — Той е предрешен човек!
— Пак не си го разбрала — отвръщам аз. — Той се е предрешил като човек.
Делиан се сгърчва върху Креслото на Наместника, сякаш нещо гризе червата му отвътре, и скрива лицето си с длани.
— Хари — мърмори той отчаяно и тихо, така че да го чуя само аз. — Хари, как може да постъпваш така с мен?
— Полунощ е, Крис — отвръщам просто аз. — Това е всичко.
Той повдига глава и ме поглежда въпросително.
— Свали си маската — обяснявам аз.
Очите му се разширяват и се изпълват с болка.
— Те никога няма да ме приемат.
— На кого му пука какво ще приемат? Ти знаеш кой си. Дръж се като такъв, мамка му.
Очите му се замъгляват, а аз се обръщам към Киърандел и срещам ненавистния ѝ поглед.
— Знам, че напоследък не си на себе си, Киър. Знам, че си болна и в главата ти е бъркотия. Това е твоят шанс да оправиш нещата. Ако се съгласиш да помогнеш, ще ни дойде добре.
Очите ѝ проблясват като рибешки люспи.
— А аз какво печеля от това?
— Живота си — свивам рамене.
— Само това ли можеш да ми предложиш? — пита тя с яростно презрение.
Рейт ме стрелва потайно с поглед от арената. Давам си вид, че не го забелязвам, и се обръщам към Киърандел.
— Не знам с какво твоят народ наказва опита за кралеубийство, но сега не си сред своя народ. Това е моят съд. Трябва да избереш, Киър. Веднага.
— Хората ми са готови да умрат за мен, Каин. Колко от тези… същества… са готови да умрат за теб?
Това май до голяма степен описва ситуацията.
— Има само един начин да разберем — отвръщам аз с равен глас.
Тя скръства ръце на гърдите си.
— Не блъфирам, Каин.
— Да, и аз така съм чувал за теб. — Остава ми да произнеса само една дума — кратка, хладна, решителна: — Рейт.
Той плясва с ръце, сякаш за да отупа пясъка от тях в нейната посока. Разпръскват се черни капки. Киърандел се опитва да каже нещо, но гласът ѝ се превръща в гърлено бълбукане. Тя ме поглежда за миг в пълно недоумение, след което от гърлото ѝ се разнася хрипкава, раздираща кашлица. Гърдите ѝ се сгърчват и тя повръща кръв по краката на огрето, което я носи на ръце.
— Банзити! — реве огрето така, сякаш му се къса сърцето. — Банзити… какво направихте на Киър? — То пада на колене, притиска Киърандел към гърдите си и я залюлява като малко дете.
Моите хора в залата са скочили на крака. Долу Рейт дава тихи заповеди на монасите; те се разпръскват, намирайки прикритие край стените на арената, и проверяват оръжията си. Той ми подмята през рамо:
— Направил ли си някога нещо, което да не завършва с насилствена смърт?
— Разбира се, много неща — казвам му аз. — Просто в момента не се сещам за нито едно.
Това ще е една адски грозна свада. Може и да съм знаел, че ще се стигне дотук. Може и да съм го искал.
Може наистина да съм такъв, за какъвто ме смятат.
Но в Залата на правосъдието се разгаря нова светлина, по-бледа, по-неподвижна от пламъците на фенерите и отблясъците от пожара: мека, проникваща лунна светлина, която не хвърля сенки. Тя нараства, става по-силна, и когато лъчите ѝ докосват всеки от нас, залата утихва и всички се обръщат към източника на сиянието.
То излиза от Делиан.
Той бавно се надига от Креслото на Наместника, слаб и изтощен. Гласът му прозвучава толкова тихо в пулсиращата тишина, че сърцето ми се свива.
— Не. Никакви битки. Не и между нас. Никакви убийства. Няма да го понеса.
Гласът му звучи така, сякаш е застанал зад рамото ми. Имам усещането, че на всички в Залата им се струва, че стои зад рамото им. Светлината се събира около него в сияен облак и като хладна корона увенчава челото му. След това от нея лумват бели пламъци, които сграбчват умовете ни.