Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Той кимва.
— Както казваш, малки братко.
Освобождавам го.
— Т’Пас, виж какво можеш да направиш за Рейт. Поне спри кръвта.
Тя примигва — на булдогската ѝ физиономия това минава за изненадано зяпване.
— Да не би да фъфля? И внимавай с черната гадост по ръката му — изобщо не ми харесва как изглежда. Някои от раните му може да са химически изгаряния.
Тя кимва и коленичи до него; започва да дере парцалите от купчината, върху която седя, на ленти, с които да превърже раните му.
— Т’Пас… — Тя ме поглежда. — Първо го завържи — казвам ѝ аз. — Кучият син е опасен.
— Но той едва диша…
— Направи го.
Тя свива рамене и използва първата си превръзка, за да завърже глезените му; след това се спира, за да обмисли как да завърже и китките му, без да се омаже с черното масло.
А аз не мога да отместя поглед от меча.
Той продължава да се поклаща в ритъма на дишането ми. Аз продължавам да чувствам леденото му острие, което ме е приковало към пясъка. Продължавам да усещам жуженето му в гръбнака ми, докато придърпвам главата на Карл към острието му…
— Делиан?
Той лежи до мен със затворени очи, плитко дишане и сухо лице, блед като труп.
— Крис, хайде, човече. Не ме напускай. Нуждая се от теб.
Не може да се каже, че очите му се отварят; по-скоро се извъртат навътре към черепа му.
— Да, Хари… — мърмори той. — Чувам те.
— Научи нещо от Рейт, нали? Прехвърли ли се в него?
— Да…
— Трябва да го знам. Той е в безсъзнание, Крис. Трябва да разбера какво става, по дяволите.
— Не мога… твърде е тежко — отвръща със слаб глас той. — Думите… мога… в Сливането, бих могъл да споделя… можем да се Слеем…
Бога ми, пак бълнува.
— Хайде, Крис, събуди се. Не можеш да се Слееш с човек.
Сега вече очите му се отварят и лека усмивка проблясва върху устните му.
— Хари, аз съм човек.
Ха, вярно.
Разкършвам рамене, за да отпусна схванатия си врат.
— Действай тогава.
— Няма да ти хареса.
— Мамка му, Крис, малко е късно да започнеш да се притесняваш какво няма да ми хареса.
— Има някои неща… за богинята…
— Не се притеснявам за богинята. Шана е мъртва.
Погледът му се разфокусира.
— Почти.
По гърба ми полазват тръпки и се свиват на ледена топка в червата ми.
— По-добре ми обясни какво имаш предвид.
— Не мога. — Гласът му отслабва; усещам какви огромни усилия полага, за да говори. — Мога само да ти го покажа.
— Добре — отвръщам твърдо аз. — Готов съм.
— Не, не си. Няма как да бъдеш. — Той си поема дълбок дъх, после още веднъж и още веднъж, събирайки сили. — Влез в ментално зрение.
Отнема ми известно време, но след малко успявам да уловя няколко от черните нишки, които се вихрят невидими във въздуха; миг по-късно те се превръщат от обикновена представа в действителна халюцинация. В Ямата става по-светло; меко, проникващо сияние като при пълнолуние. То се натрупва около нас и сякаш обгръща главата на Делиан. Мекото сияние се излива върху лицето му като от някакъв невидим извор, напълва го с лунна светлина, а после се стрелва към мен и ме пронизва в окото.
Светлината обгръща главата ми и взривява мозъка ми.
И после на мястото, където се е намирало моето аз, той влива живота на Рейт.
Ох…
… мамка му…
… мамка му…
… хрррр…
2.
Общо взето, не е чак толкова зле.
Брадичката на Тоа Сител среща кокалчетата на пръстите ми… изгарящото масло се стича през порите на юмрука ми… пламъци по доковете… потъвам в Шана… логиката на болката… жуженето на Косал, топъл в ръката ми, там, между сандъците на палубата на баржата…
Онова, което не мога да изтърпя, е другото.
Онова…
Което причиниха…
Което причиняват…
Дори не мога да си го помисля; кратките проблясъци на образите разкъсват вътрешностите ми и ме запращат върху студения под на Ямата; повръщам.
— Каин? — Това е гласът на т’Пас. — Каин, имаш ли нужда от помощ?
Бълвочът се изтръгва от мен, плисва в гърлото ми, напълва устата ми с кръв. Минава доста време. Повече, отколкото бях очаквал. Стомахът ми продължава да се гърчи на сухо, но това не е проблем.
Спестява ми усилията да говоря.
Успявам да отворя очи. Локвата от повръщаното ми почти е достигнала едната ми ръка. Не помръдвам от мястото си. В сравнение с ръцете ми моят бълвоч е чист.