Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Денят мина в погребение на мъртвите, в изваждане оръдията от крепостите, в разрушение на палата, фара, крепостите — всичко, което островитяните бяха издигнали с толкова труд, смелост и търпение.
После, много дни след тази разрушителна дейност, Силвио Зиани се завърна във Венеция с цялата си флота, за да съобщи тържествено за окончателното изчезване на пиратското гнездо, което заплашваше сигурността на Адриатика, и да поиска награда за своето кърваво дело.
35. Верният роб
— Горо, не виждаш ли да иде? — попита старата Луала, която очакваше с безпокойство връщането на Марино.
Негърът се бе покачил на горния край на стъпалата, с подадена глава между полуизгорелите греди, и разглеждаше с внимание околните води.
— Негърът не вижда нищо! — отговори той.
— Света Богородице! — произнесе старицата, вайкайки се. — Вече е твърде късно. Те са го заловили, без съмнение, защото иначе той трябваше вече да се върне. Той тръгна в полунощ и скоро ще изминат дванадесет часа. Имам ли право, Горо? Кажи ми! Слънцето е вече високо на небето, нали?
— Да, обед е вече — отговори негърът, загрижен и замислен.
— Пази се добре! Не се показвай да не те види някой, защото иначе сме загубени.
— О, какво ми важи животът, добра бабо — отговори той тъжно, — ако сеньорът е загинал!
— Имаш право, синко. Нашето съществуване вече не би имало никаква цел, но всичко още не е за отчайване…
При тия думи тя замълча и се отдаде на тъжни размишления.
— Говори, кажи ми още ли не виждаш нищо? — попита тя отново, след дълго мълчание.
Внезапно Горо забеляза една гондола, която се отправяше към острова.
— Струва ми се, че в нея има само един човек — каза той. — Изглежда, че се отправя към брега.
После, след като лодката се приближи, той можа да разгледа по-добре тия, които бяха в нея: те бяха двама, а не един.
Не вярваше, че Марино може да се качи посред бял ден от Пиацата и да премине Големия канал, покрай Гвидека, през така оживените места. Той неминуемо би бил открит и заловен от полицаите.
Старицата не преставаше да препоръчва благоразумие на смелия наблюдател. Един негов жест, едно леко помръдване на главата му, можеше да привлече вниманието на двамата лодкари и да стане причина за откриване скривалището на бегълците.
Негърът позна тогава, че неговият господар не беше в гондолата.
— Това са двама полицаи — каза той. — Лодката се отправя направо към брега.
— Тогава ние сме загубени! — извика старицата с израз на дълбока тъга. Марино сигурно е паднал в ръцете им!
Но Горо, чувайки тия отчаяни думи се развика:
— Сеньор е господар на себе си и никога не ще остави да излезе от устата му някоя дума, която може да предаде приятелите му… Те могат да го подложат на най-ужасните мъки, но не ще изтръгнат никакво признание.
— Имаш право, синко, не исках да кажа това. Но кой знае? Те може би имат някакви подозрения и затова идат… Какво ли ще правят сега.
— Опасността премина, бабо — отговори Горо, след като наблюдава известно време хода на лодката. — Те обърнаха лодката и изглежда, че се отправят към Маламоко. О, негърът ги позна сега. Старият фаропазач е седнал в задната част. Двама полицаи има с него. Единият гребе, а другият е легнал на дъното на лодката. Ръката му се показва над лодката. Те носят без съмнение, някакво важно известие в палата на дожовете.
Но старата бе още неспокойна. Тя не смееше да вярва, че тяхното скривалище не е забелязано от полицаите.
— Те ще се върнат след малко от Маламоко. Ще слязат — каза тя — и ще ни потърсят…
Бедната жена не можеше да се овладее. Тя питаше непрекъснато Горо не вижда ли Маринели да се завръща…
После тя отиде до своето огнище, където готвеше риба и заприготвя обяда.
Тя хълцаше, мислейки, че Марино е може би затворник или може би е мъртъв.
— Уви! — въздъхна тя. — Той се опитва да извърши невъзможното. Той е много уверен в звездата си. След като така блестящо го води, накрая тя може да му измени и да го поведе към гибел. Но имам ли право да се противопоставям на благородния му проект? Няма ли право да отиде на помощ на своя баща, като презре най-страшните трудности и опасности? Уви! Той сигурно е загинал, станал жертва на своята преданост! Проклетата съдба изглежда ще ме преследва до последните ми дни. Аз, старата Луала, безпомощна, без сили, ще доживея, за да видя как ще загине моят хубав Марино, така здрав и пълен със сили. Боже всемогъщи, спаси ме от тази последна скръб!
Нейният кошмар отново започна. Всичко се въртеше около съдбата на Марино. Тя очакваше непрекъснато да го види да се връща.