Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Марино се намираше пред ужасните килии. Той заслиза бавно, стъпка по стъпка, по хлъзгавите стъпала и достигна до коридора, по който се намираха всичките железни врати, затварящи здраво подземните килии.
Ужасен въздух, задушен и влажен едновременно, дишаше храбрецът.
Марино бе събрал чрез своя верен Горо точни сведения за месторазположението и ролята на разните килии, които изпълваха избата. Знаеше точно къде се намира тази на баща му.
Той напредваше смело, бутайки с ръце стената, за да различи чрез пипане дирената врата.
Никаква светлина не осветяваше коридора с множество гънки. Последният сам изглеждаше като страшен затвор.
Марино трябваше да се осланя на пръстите и на ушите си, за да върви напред. Очите не му служеха за нищо.
Той се спря за момент и заслуша. Не чу никакъв подозрителен шум. Само охканията и въздишките на затворените смущаваха подземното мълчание.
През няколко пролуки на тавана падаше вода, капка по капка, с монотонен шум върху плочите.
Всичко в тия зловещи места напомняше за смъртта.
Марино намери най-сетне голямата желязна врата, която търсеше.
Отвори я… Сърцето му затуптя до пръсване в гърдите. Най-сетне бе достигнал целта на своето пътуване.
Вратата бе тежка, масивна, разядена от ръждата…
Най-сетне под силните мускули на Марино тя се отмести бавно.
Марино слезе по нови стъпала, също хлъзгави. Като че ли слизаше с по едно стъпало по-надолу към смъртта.
Спря се отново и се ослуша. Никакъв шум, никакво движение, никакво дишане не издаваше присъствието на живо същество в дъното на „позите“.
Той се поколеба, обезпокоен. Дали предчувствието му се оправдаваше?…
— Татко мой — каза най-сетне той с глас, който се стараеше да направи по-тих, — бедни ми татко, любими татко! Аз съм, синът ти Марино, който е дошъл да те освободи, да те върне при дневната светлина. Направи ми някакъв знак! Покажи ми присъствието си! Идвам да те спася!
Никакъв звук не се чу. Същото зловещо мълчание владееше в каменната дупка. Само шумът на водните капки, стичащи се от влажните ъгли, разнообразяваше със своя ритъм тъжните часове в това безслънчево място.
Марино потрепери. Той завика отново.
— Татко мой! — изрече той с по-силен глас. — Марино Гримани, благородни доже, татко мой. Твоят син е дошъл при тебе, за да те спаси. Чуй гласа на кръвта си.
Но и този път никой не отговори.
Тогава Марино слезе тихо, бавно по влажните стъпала, за да се увери. Може би старецът спеше. Може би не чуваше зова на своя син.
Той навлезе по дълбоко в дупката. Отново запипа с трескави ръце по стените, които го окръжаваха, по влажните плочи… Пръстите му напипаха снопчета слама, остатък от мръсно легло, издаващи нетърпима воня. После внезапно почувства нещо студено. Бе се докоснал до нещо гладко, намокрено с вода, което изглеждаше като дреха…
Потрепери от ужас. Бе се докоснал до една сбръчкана ръка, костелива и мършава, която лежеше неподвижна…
Марино отстъпи ужасен. Разбра, че се намира до труп.
Промълви няколко молитвени думи, после се наведе отново над тялото, попипа лицето, гърдите, шията. Можа тогава да констатира, че нещастникът бе удушен… Въжето още висеше около шията му.
Кой беше този мистериозно убит?
Бе ли той дожът или някой друг?
Марино не се осмели да си въобрази това. Той помисли, че неговият баща вероятно е бил пренесен в друга килия и че някой друг каторжник е екзекутиран в тази килия.
Но той искаше на всяка цена да има потвърждение на съмнението си. Искаше да се увери още тази нощ, презирайки смъртната опасност, на която се излагаше.
Той се изкачи предпазливо по стъпалата, по които бе слязъл, отвори тежката врата после тръгна с тихи стъпки из галерията, която се простираше край Стаите на истината. Искаше да откачи фенера, който висеше на стената, по средата на коридора и го осветяваше цялата нощ. След това щеше да се върне при трупа, за да го разгледа.
Тази кратка екскурзия бе пълна с опасности. Често полицаите или офицерите преминаваха през коридора, за да направят някоя проверка из килиите.
Но Марино бе забравил всякаква предпазливост и мислеше само за своята благородна задача. Той успя да откачи фенера, без да бъде обезпокоен. Върна се и пак слезе по стъпалата без да бъде забелязан.
Тогава с ужас видя страшното и окаяно положение, в което се намираше килията. Стените бяха покрити с едри капки влага. Хлъзгавите стъпала бяха покрити с мъх.
Марино превъзмогна ужаса, който му вдъхваше този, зловещ декор, й заслиза по стъпалата предпазливо, страхувайки се да не падне и събуди стражата с шума на своето падане.