Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Достигна най-сетне до трупа. Последният лежеше върху плочите, напоени с влага, с глава обърната към стената. Тази глава бе с бели коси.
Марино потрепери с цялото си тяло. Бе отправил върху лицето на нещастника лъчите на фенера си и бе познал стария си баща!
Бе видял лицето му, с благородническа осанка, на което смъртта бе сложила своя отпечатък.
Марино, обзет от неописуема болка, се хвърли върху трупа, проливайки поток от сълзи, като дете.
После целуна челото, обезцветено от смъртта, като че ли старецът не бе заспал и щеше да се събуди, за да види любовта на сина си.
Внезапно лампата угасна. В своето отчаяние, Марино несъзнателно я беше бутнал. Отново непроницаема нощ покри със своето було зловещия затвор.
Но граф Санта Рока, отдаден на своята скръб, не обърна внимание на това.
Той не преставаше да въздиша, коленичил до трупа на своя баща.
Беше пристигнал твърде късно, за да го спаси. Разкайваше се горчиво, че се бе забавил. Обвиняваше се в престъпление, което не бе извършил.
Изведнъж му се стори, че някакъв гробовен глас му казва:
— Не ме оплаквай! Аз най-сетне намерих щастието си, далеч от земните пороци. Марино, скъпи синко, стани! Иди, благословен от твоя баща, и отмъсти на неговите убийци! Накарай ги да изкупят страданията, на които бяха го подложили.
Тия думи, казани на Марино от някакъв вътрешен глас, възбудиха в него смелостта му. Чертите му се опънаха й лицето му придоби енергично изражение. Той стисна юмруци и прокле злодеите, които бяха убили баща му.
— Те ще умрат от ръката ми! — извика той — И цяла Венеция ще танцува над труповете им. Приближава часът на кървавия карнавал, когато целият град ще види един кървав пейзаж; часът на изкуплението приближава за Луиджи и неговите отвратителни съучастници.
После той се наведе отново над труда на своя баща.
— Благородни господарю, татко мой — Каза той с глас, в който се четеше едновременно нежност и уважение. — Твоят гроб не ще бъде в този мръсен затвор, а в едно място, което някога ти е било скъпо — морето, което ще те скрие в своите бездни от любопитните. Ти обичаше това море, всяка година отпразнуваше венчавката си с него… и тогава то утихваше внезапно. Разпенените вълни изведнъж се обръщаха на леки бразди, които тихо се плискаха о дожовата гондола като че ли ти отдаваха почит. Сега тия води ще станат твой гроб. Те ще изразят съжалението на природата. Тяхното вечно шумолене, тяхното бучене ще бъдат погребалното ти оплакване.
Марино взе трупа на баща си в своите ръце, после се изкачи по стъпалата с тежкия си товар.
Той се отправи с голямо усилие към желязната врата.
Последната, за щастие бе останала полуотворена, но едва се намери на средата на стълбата, когато чу подозрителен шум.
Стори му се, че някой идеше в мрачния коридор над него. Застана неподвижен. Обаче и стъпките също спряха… Марино бе чут…
Няколко секунди изминаха. Двамата мъже останаха в мълчаливо очакване, без да се виждат един друг. Всеки очакваше другият да тръгне.
После Марино чу мистериозния посетител да се приближава.
Чу го също да поставя внимателно крака си на първото стъпало на горната част на стълбата, после на второто и да слиза…
Кой бе този мистериозен посетител? Той не можеше да бъде някой от тъмничарите, понеже те не идваха никога в полунощ в мистериозните затвори. Те бяха свикнали да правят своята обиколка сутрин и не нарушаваха никога този обичай. Освен това, винаги носеха по един фенер. Непознатият напротив, напредваше като някое черно видение.
Марино стисна здраво в ръцете си трупа на своя баща и се облегна с гръб на стената, за да остави непознатия да мине.
Скоро двамата се намериха съвсем близо един до друг.
Една минута измина. И двамата изпитваха страх. Изведнъж един ужасен вик се разнесе в тъмнината.
— Проклятие! Напипах главата на един труп! Пазачи, тичайте, дайте светлина!
Марино позна гласът на дожа…
— Луиджи! — произнесе той ниско.
— Гръм и мълния, заповядах да донесат светлина! — извика отново дожът, който бе побледнял от ужас и се опитваше да се изкачи по стъпалата с треперещи от страх крака:
— Пазачи на помощ! Един фантом.
Най-сетне двама мъже дотърчаха, двама от наемните убийци, които бродеха непрестанно из коридорите на палата, очаквайки заповедите на инквизиторите.
Тия мизерници принадлежаха към ужасното съдружие, наречено „Червена ръка“, на което всеки член бе свързан с другите с нерушима клетва.
Те бяха винаги готови да извадят камите си и да извършат най-ужасните убийства. Изпълняваха своята злодейска работа с безстрашие и цинична радост.