Крондор (Измяната. Убийците. Сълзата на боговете) [bg]

Конят му тропна неспокойно с копито и тихичко изпръхтя. Уилям притисна хълбоците му с бедра и дръпна лекичко юздите.

Денят беше студен и от устата му излизаха облаци пара. Патрулът бе спрял на една малка полянка насред гората. Мъжете зад него мълчаха или си разменяха по някоя дума шепнешком. Знаеха, че врагът е наблизо.

С наближаване на вечерта мракът започна да се сгъстява. Предчувствайки близостта на битката, мъжете се споглеждаха изнервени. Сабите бяха извадени наполовина от ножниците, колчаните със стрели — преместени така, че да са подръка. Всички се озъртаха зорко.

И тогава на пътеката се появиха две фигури — изникнаха едновременно от мрака. Уилям пръв видя, че това са Марик и Джексън, и въздъхна облекчено. Ако противникът беше наблизо, двамата едва ли щяха да яздят така спокойно.

Без да изчака доклада им, той се обърна и подвикна на войниците:

— Ще се разположим на лагер тук.

Сержантът Хартаг, който командваше патрула, стар ветеран, кимна и отвърна:

— Но преди това ще разположа постовете, лейтенант.

Докато сержантът подбираше хората си, двамата Следотърсачи скочиха от седлата и застанаха пред Уилям.

— Изгубихме ги — докладва Марик.

— Какво?!

Джексън, вторият Следотърсач, разтърси оредялата си сива коса и кимна.

— Свиха неочаквано към скалите и там им изгубихме следите. Утре ще ги намерим, но по тъмно е невъзможно.

— Те знаеха, че някой ги следва — добави Марик.

— Знаели са значи — промърмори замислено Уилям. — На какво разстояние са пред нас?

— Два, може би три часа. Ако продължат да се движат и през нощта, ще изгубим половин ден, докато им влезем в дирите.

— Нахранете се и гледайте да поспите — рече им Уилям. — Утре да сте на път с първите лъчи на слънцето.

Двамата кимнаха и се отдалечиха.

Уилям подкара коня към пътеката, сякаш оттук можеше да види изчезналия противник. Конят изпръхтя отново и той долови у него глад и желание за почивка. „Още малко“, успокои го Уилям, като използва способността си да общува с животните.

Върна се в лагера, скочи от седлото и почеса коня по носа. Знаеше, че животното обича да усеща допира му. Но през цялото време погледът му бе зареян към далечната гора, където се бе скрил Мечището.

Уилям избра едно място близо до сержанта, разгъна одеялото, просна го на земята, после се върна при коня и го отведе в другия край на поляната, където бяха забили колове. Свали седлото и юздите, после спъна животното и го завърза за един от коловете. Накрая окачи на врата му торба с овес и изпрати едно „Скоро ще има трева“ до всички коне. Няколко от тях изпръхтяха и му отвърнаха с образи и настроения, които според Уилям можеха да се сравнят с насмешливото „Това вече сме го чували“, при хората.

Той неволно се засмя. Малко по-късно си даде сметка, че се усмихва за пръв път след смъртта на Талия. Вдигна очи към небето, прати й едно беззвучно „Възмездието няма да закъснее“ и бавно кимна. Докато проверяваше как се справят хората му, се сети за Джеймс и се зачуди докъде ли са стигнали с Яжара с тяхната задача.