Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— О, да! Всичко това ми е известно. Само че ти не можеш да помогнеш на хората, Джон. Те са непоправими. Докато ги измъкнеш от една беда, ще нахълтат в друга. Погледни ги: продължават да се бият, да заговорничат, да се борят, макар че непременно мрат на цели купища. Идиоти!
— Не ти ли е жал за тях?
— Жал ми е… но нямам намерение да страдам заради тях — няма смисъл.
Замълчаха, всеки смутен от това първо надникване в душата на другия.
— Аз намирам хората за скотове и идиоти — повтори упорито Фльор.
— Аз пък мисля, че са просто нещастници — отвърна Джон.
Бяха готови да се скарат… и то в ужасен, върховен миг, когато раздялата надничаше вече от близките пролуки между върбите!
Джон се закова на място. По челото му изби пот, нозете и ръцете му затрепераха. Фльор също се бе спряла и гледаше намръщено реката.
— Аз трябва да вярвам в нещо — промълви страдалчески Джон. — Предполагам, че всички сме създадени, за да се радваме на живота.
Фльор се изсмя.
— Да. Тъкмо това вие няма да постигнеш, ако вървиш по тоя път. Но твоята представа за радост е, може би, да се измъчваш. А хората като теб не са малко, то се знае.
Тя бе пребледняла, очите й бяха потъмнели, устните — станали още по-тънки. Фльор ли беше тази, която гледаше втренчено водата? Джон изпита странното чувство, че изживява някаква сцена от роман, когато влюбеният трябва да избира между любовта и дълга. Нищо на този свят не беше по-упоително от този бърз поглед. Той му подейства точно така, както подръпването на верижка действува на куче — накара го да завърти опашка и да тръгне след нея с изплезен език.
— Да престанем с тия глупости — каза тя. — Времето ни е съвсем кратко. Погледни, Джон, оттук можеш да видиш къде ще мине реката. Ето там, при завоя, където почва гората.
Джон видя заострен покрив, един-два комина, късче стена между дърветата — и усети, че сърцето му замира.
— Не бива да се бавя повече. Няма смисъл да продължаваме отвъд оня плет, много е открито зад него. Да стигнем дотам и да се сбогуваме.
Един до друг, ръка за ръка, вървяха мълчаливо към плета от цъфнал бял и розов глог.
— Клубът ми е „Талисман“, Стратън Стрийт, Пикадили. Там писмата ми са в пълна безопасност, отивам редовно веднъж в седмицата.
Джон кимна. Лицето му се бе затворило, очите му гледаха право напред.
— Днес е трийсет и първи май — каза Фльор; — на девети юли в три часа ще бъда пред „Бакхус и Ариадна“; съгласен?
— Съгласен.
— Ако ти е тежко, както на мене, работата е наред. Нека минат тези хора!
Мъж и жена, извели на въздух децата си, се изнизаха в празнично шествие.
И последният влезе през решетъчната врата.
— Семейна идилия! — каза Фльор и се отдръпна до глоговия плет. Цъфналите вейки трепнаха над нея, един грозд от розови цветчета докосна бузата й. Джон протегна ревниво ръка да го отстрани.
— Сбогом, Джон.
Постояха за миг така, с крепко стиснати ръце. Устните им се срещнаха за трети път, а когато се разделиха, Фльор изтича и изчезна през решетъчната вратичка. Джон стоеше, където го бе оставила, притиснал чело до розовия грозд. Изчезнала бе. За цяла вечност… за седем седмици без два дена. А той стоеше тук, пропуснал последната възможност да я види! Изтича към вратичката. Фльор вървеше бързо почти по петите на изостаналите деца. Обърна глава, махна му леко с ръка, забърза и бавно изнизващото се семейство я скри от погледа му.
Той си спомни думите на някогашната смешна песен:
И тръгна незабавно назад към редингтънската гора. През целия път до Лондон и оттам, до Уондсън той държеше на колене разтвореното „Сърцето на следата“, а мислено редеше поема, така преливаща от чувство, че не можеше да се излее в рими.
Каприз
Фльор вървеше все така бързо. Бързото движение й се налагаше: беше закъсняла, а щеше да се нуждае и от цялата си съобразителност, когато пристигне. Задмина островите, гората, хотела и вече щеше да вземе ферибота, когато забеляза някаква лодка и в нея изправен младеж, който се държеше за крайбрежните храсти.
— Позволете да ви прекарам, мис Форсайт — каза той. — Дойдох нарочно за това.
Тя го погледна смаяно.
— Няма нищо чудно в случая. Бях у вас, пих чай и реших да ви спестя малко труд. На път ми е — тъкмо се връщам в Пангбърн. Казвам се Монт. Видях ви в картинната галерия — нали помните? — когато баща ви ме покани да видя картините му.