Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Аз заминавам в неделя, Джон, с влака в три и четиридесет от Падингтън. Ако отидеш да видиш вашите в събота, можеш да се върнеш в неделя да ме изпратиш, а след това да се прибереш тук с последния влак. И така, щеше да си ходиш, нали?
Джон кимна.
— Както кажеш, стига да бъда с теб — отвърна той; — само че защо трябва да се преструвам…
Фльор плъзна малкия си пръст по дланта му.
— Нямаш никакъв усет, Джон, трябва да оставиш всичко на мен. Въпросът с нашите е много сериозен. Ако искаме един ден да бъдем заедно, трябва да се крием сега. — Вратата се отвори и тя веднага добави високо: — Вие сте тъпак, Джон.
Нещо се преметна в душата му; той не можеше да понася това хитруване при едно така естествено, всемогъщо и сладостно чувство.
В петък, в единадесет часа вечерта, приготвил вече пътническата си чанта, той се бе навел през прозореца, полунатъжен, полуунесен в мечтата за Падингтънската гара, когато му се счу лек шум, сякаш някой почука с нокът на вратата. Изтича нататък и се ослуша. Звукът се повтори. Да, нокът беше. Той отвори. О! Какво прекрасно видение влезе!
— Исках да ти се представя в маскараден костюм — каза то и застана до края на леглото.
Джон въздъхна дълбоко, облегнат на вратата. Видението беше с бял муселин на главата, с ефирно шалче, обвило голата шия над виненочервена рокля, богато набрана около тънката талия. Подпряло бе една ръка на хълбока си, а в другата, вдигната под прав ъгъл, държеше ветрило, което докосваше главата.
— Би трябвало да държа кошница с грозде — прошепна видението, — но нямам. Костюмът е по картина на Гойя. Позата също. Харесваш ли я?
— Мечта!
Видението се завъртя.
— Пипни и погледни!
Джон коленичи и докосна почтително полата.
— С цвят на грозде — продължи шепотът, — истинско грозде… La vendimia… гроздоберът.
Пръстите на Джон едва докоснаха талията й от двете страни; той вдигна към нея обожаващ поглед.
— О, Джон! — промълви видението, наведе се, целуна го по челото, завъртя се отново, плъзна се напред и изчезна.
Джон остана коленичил, склонил глава на леглото. Не помнеше колко време е стоял така. Лекият шум на нокътя по вратата, шумоленето на стъпките и полата продължаваха… като насън… около него; а видението се усмихваше и шепнеше пред затворените му очи, излъчвайки леко ухание на нарцис. Там, между веждите, където го бе целунало, той усещаше хлад, сякаш го бе докоснало цвете. Душата му бе изпълнена с любов, любовта на младеж към девойка, любов, която знае толкова малко, а се надява на толкова много, която за нищо на света не би слязла от висините, а с времето ще трябва да се превърне в уханен спомен… в гибелна страст… в досаден брак… или, понякога, съвсем рядко, в обилен, сладък гроздобер, в грозде с цвят на залязващо слънце.
И сега, и по-рано говорихме достатъчно за Джон Форсайт, посочвайки колко дълъг беше изминатия път между него и прадядо му, първият Джолиън от приморския Дорсет. Джон беше чувствителен като девойка, по-чувствителен от девет измежду десет съвременни девойки; с въображение на кой да е от художниците, покровителстван от сестра му Джун; нежен като истински син на свята майка и своя баща. И все пак в глъбините на душата му бе останало нещичко от стария родоначалник, скрита волева сила, страх да не издаде своите чувства, решителност, която не умее да се признава за победена. Чувствителните, надарени с въображение, и нежни юноши обикновено страдат в училище, но Джон криеше инстинктивно истинския си образ и затова беше нормално нещастен. Досега беше напълно откровен и естествен само с майка си; но тази събора се връщаше у дома си в Робон Хил с натъжено сърце, защото Фльор бе казала, че не бива да бъде откровен и естествен с тази, от която никога не бе скривал нищо; не бива дори да й каже, че са се видели пак, освен ако разбере, че тя вече е знаела. Това му се стори така непоносимо, че едва не изпрати вкъщи телеграма да се извини под някакъв предлог и да остане в Лондон. А първото нещо, което майка му каза, беше:
— Значи, ти си видял нашата малка приятелка от сладкарницата, Джон! Как ти се стори при новата среща?
С облекчение, но силно поруменял, Джон отвърна: