Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— И така?
— Ще помисли, Джолиън.
Загледан в уморената усмивка на устните й, Джолиън отвърна спокойно:
— По-добре би било да позволиш да му разкажа и да свърши всичко. Джон е джентълмен по душа; трябва само да разбере…
— Само! Но той не може да разбере; невъзможно е.
— Аз мисля, че бих разбрал на неговата възраст.
Айрин взе ръката му.
— Ти си бил винаги по-голям реалист от Джон; и не така невинен.
— Това е вярно — отвърна Джолиън. — Странно, нали? И ти, и аз бихме разказали на всички историята си, без да се срамуваме; но пред собственото ни дете се стъписахме.
— Защото не искахме да знаем дали хората одобряват постъпката ни, или не.
— Джон няма да ни укори!
— Напротив, Джолиън! Той е влюбен, чувствам, че е влюбен. И ще си каже: „Майка ми се е омъжила някога без любов? Как е могла!“ Това ще му се стори престъпление! Каквото и беше!
Джолиън стисна ръката й и каза с пресилена усмивка:
— Ох! Защо се раждаме млади? Ако се раждахме стари и се подмладявахме с годините, щяхме да разбираме кое как се случва и бихме отхвърлили тази проклета нетолерантност. Но знаеш ли, ако момчето е наистина влюбено, Италия не ще му помогне да забрави. Ние сме упорита порода; а той ще разбере от вътрешния си усет защо го изпращаме. Нищо друго не ще го излекува освен сътресението, когато му кажем.
— Да опитаме все пак.
Джолиън замълча. Принуден да избира между дявола и морската бездна — между мъката пред ужасното признание и скръбта пред двумесечната раздяла с жена си, — той тайно мечтаеше за дявола, но щом тя предпочиташе морето, и той трябваше да се справи някак с него. Това ще бъде най-сетне подготовка за онова заминаване, от което няма връщане. Той я прегърна, целуна я по очите и каза:
— Както искаш, любов моя.
Дует
„Мъничкото“ вълнение, наричано любов, се разраства невероятно, щом се почувства заплашено. Джон стигна до гара Падингтън половин час по-рано, а му се струваше, че е закъснял цяла седмица. Застана, както се бяха уговорили, до павилиона за вестници, в кариран спортен костюм, под който сякаш личеше усиленото биене на сърцето му. Прочете заглавията на романите, изложени в павилиона, и накрая купи един, за да не бъде гледан с подозрение от продавача. Заглавието беше Сърцето на следата и навярно имаше някакъв смисъл. Купи си и списанията Дамско огледало и Земеделец. Всяка минута му се струваше час, изпълнен с ужасни представи. След деветнайсет минути я видя с пътническа чанта в ръка и с носач, който возеше на количка багажа й. Тя се приближи бързо, равнодушно, поздрави го така, като че ли й е брат… — Първа класа — обърна се тя към носача. — Ъглови места, едно срещу друго.
Джон се възхищаваше от невероятното й самообладание.
— Не можем ли да си запазим купе? — прошепна той.
— Няма смисъл. Влакът спира често. Може би след Мейдънхед. Дръжте се непринудено, Джон.
Джон се намръщи. Влязоха… с още двама простаци!… О, ужас! От смущение даде прекалена почерпка на носача. Този дивак не заслужаваше нищо, щом ги бе настанил тъкмо тук, и то с такова изражение, сякаш го бе направил нарочно.
Фльор се закри с Дамско огледало. Джон последва примера й със Земеделец. Влакът потегли. Фльор пусна Дамско огледало и се наведе напред.
— Е-е? — запита тя.
— Сякаш бяха петнайсет дни.
Тя кимна и лицето на Джон просия.
— Дръж се непринудено — прошепна Фльор, като се разсмя.
Джон се почувства оскърбен. Как можеше да се държи непринудено, като го чакаше пътуване в Италия? Възнамеряваше да й съобщи вестта предпазливо, обаче я издрънка наведнъж:
— Пращат ме за два месеца в Италия с мама.
Фльор наведе очи, пребледня леко и прехапа устни.
— О! — каза тя.
Само това. Но и то не беше малко.
Това „о!“ беше като бързо отдръпване на ръка при фехтовка, за подготвяне на нов удар. И той дойде:
— Трябва да отидеш!
— Да отида? — повтори глухо Джон.
— Разбира се.
— Но… два месеца са нещо страшно!
— Не — отвърна Фльор. — Само шест седмици. Дотогава ще ме забравиш. Ще се срещнем в Националната галерия на другия ден след завръщането ти.
Джон се засмя.
— Ами ако ти ме забравиш? — промълви той сред тракането на влака.
Фльор поклати глава.
— Някой друг глупак… — прошепна Джон.
Върхът на обувката й го настъпи.
— Няма друг глупак! — отвърна тя и вдигна Дамско огледало.
Влакът спря. Двамата пътници слязоха. Един се качи.