Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

На двайсетина лакътя от стълбата Ган Итай спря и Мириамел се блъсна в нея.

— Внимавай, дете. — Лицето на нискийката се освети от клин светлина, когато тя отмести друга дъска. Вмъкна се през дупката и повика с пръст Мириамел. След тъмнината на прохода мрачната дупка изглеждаше уютно, обляно със слънце място, макар че се осветяваше само от един тесен люк на отсрещната стена.

— Трябва да шепнем — изшушука морската надзирателка.

Трюмът беше натъпкан почти до тавана с чували и бурета, всичките вързани, за да не се търкалят при силно вълнение. До едната стена, сякаш и той е вързан поради капризните вълни, се беше свил монахът. Тежка верига оковаваше глезените му, друга — китките му.

— Ей, ученият! — повика го нискийката. Кръглата глава на Кадрах бавно се надигна, като на пребито куче. Той втренчи поглед в сенките на гредите.

— Ган Итай? — Гласът му беше прегракнал и изтощен. — Ти ли си?

Сърцето на Мириамел се сви. Милостиви Ейдон! Да го оковат като нещастно безсловесно добиче!

— Дойдох да поговоря с теб — прошепна нискийката. — Скоро ли ще дойдат пазачите?

Кадрах поклати глава. Веригите му тихо издрънчаха.

— Едва ли. Никога не бързат да ме нахранят. Предаде ли бележката ми на… на дамата?

— Предадох я. Тя е тук, за да говори с теб.

Монахът трепна и възкликна изплашено:

— Какво?! Довела си я тук? — Той вдигна дрънчащите окови пред лицето си. — Не! Не! Отведи я!

Ган Итай бутна Мириамел напред.

— Много е нещастен. Поговори с него.

Мириамел преглътна и каза:

— Кадрах? Биха ли те?

Монахът се хлъзна надолу по стената и почти се стопи в сенките до пода.

— Върви си, лейди. Не искам да те гледам, нито ти да ме гледаш. Върви си.

Последва продължителна тишина.

— Говори с него — прошепна Гай Итай.

— Съжалявам, че са постъпили така с теб. — Тя усети, че всеки момент ще се разплаче. — Каквото и да е имало между нас, никога не бих пожелала да те видя така изтерзан.

— Ах, лейди, в какъв ужасен свят живеем! — В гласа на монаха се долавяше леко хълцане. — Няма ли да послушаш съвета ми и да избягаш? Моля те!

Мириамел поклати глава от безсилие, после разбра, че той не може да я види в сянката.

— Как, Кадрах? Аспитис не ме изпуска от поглед. Ган Итай каза, че може да отнесе писмо от мен и да опита да го даде на някого, който да го предаде — но на кого? Кой би ми помогнал? Не знам къде е Джосуа. Родът на майка ми в Набан се оказа от предатели. Какво мога да направя?

Тъмната сянка, която беше Кадрах, бавно се изправи.

— „Бокалът на Пелипа“, Мириамел. Както ти съобщих в писмото си. Там трябва да има някой, който може да помогне. — Не изглеждаше обаче много убеден в това.

— Кой? На кого да го изпратя?

— Изпрати го до кръчмата. Нарисувай перо, обградено с кръг. Така ще стигне при някого, който може да помогне, стига там да има някой. — Той вдигна окованата си ръка. — Моля те, махни се оттук, принцесо. След всичко, което се случи, искам само да ме оставят на мира. Не искам да гледаш повече позора ми.