Вечната маска на смъртта [bg]

— И… — Клавдия посочи ръкописите. — Някои доклади липсват, нали?

— Да, липсват — бързо отговори Макрин. — Трябваше да докладвам на Атий Енобарб. — Той разпери ръце. — Разбираш ли, Атий беше преторианец! Той беше ухото на префекта на преторианците, както и на императора. Често идваше в казармите и, както се изразяваше, обсъждаше работата ми. Настояваше да чете докладите и да разбере как напредвам.

— Така ли правеше?

— Беше покровителстван от императора, Клавдия, можеше да прави каквото си поиска. Беше мой началник. Нещо повече, често посещаваше „Щерките на Изида“. Лесно можеше да каже, че има специален интерес към тях.

— Такъв, че да ги изтезава?

— Никоя не се оплака. Атий плащаше за удоволствието си. Може и да е тормозил момичетата, но също така ги и възнаграждаваше. — Той слабо се усмихна: — Не забравяй, някои дами на нощта са привикнали на такива неща, няколко юмрука и няколко синини не могат да ги изплашат! Получават златна монета, навярно и някой подарък, както и благоразположението на човек като Атий.

— А! — Клавдия стана и се протегна. Тя пристегна кожения колан около кръста си. — Мога да разбера защо Атий е станал основният ти заподозрян. А по време на пътуването до Византион успя ли да го проучиш по-добре?

— Разбира се, но не открих нищо особено. Той беше враждебен, потънал в себе си, оплакваше „доброто старо време“, както се изразяваха и той, и останалите. Не ги харесвах и те не ме харесваха. Понякога се хранехме заедно, но най-често ги оставях сами. Пътувахме по суша, нощувахме в странноприемници, кръчми и ханове. Веднъж спахме под открито небе. Използвах императорските писма, за да получаваме храна, коне и каквото друго ни трябваше. Всичко много напомняше на военен поход. Изпълнявах заповедите, които ми бяха дадени.

— Какви бяха тези заповеди, трибуне?

— Ако искаш отговор, най-добре ще е да попиташ Августата.

— Ще я попитам, но не можеш ли да ми отговориш и ти? Като техен пазач, техен конвоиращ ли беше там? Бяха ли ти дадени разпореждания какво да правиш, ако някой се опита да избяга?

— Те не бяха затворници…

— Според мен определено са били. Виждам колко си притеснен от изчезването на Гавин и Филип.

Макрин дълбоко пое дъх, сякаш се канеше да заговори. После затвори уста и разтърка лицето си с ръце.

— Бяха ми дадени ясни разпореждания — прошепна накрая той. — Трябваше да ги охранявам и да ги следя.

— А ако някой се опиташе да избяга? — попита Муран.

— Защо да бяга? Къде би могъл да отиде?

— Отговори на въпроса ми! — настоя Муран. — Ами ако някой се опиташе да избяга?

— Трябваше да го арестувам и веднага да го пратя обратно в Рим.

— Същите тези правила прилагат ли се и днес? — обади се Клавдия. — Отнасят ли се до казармите?

— Да, може да се каже… Аз разбирам заповедите, които са ми дадени — продължи Макрин. — В края на краищата, те бяха преторианци, подкрепяли Максенций, защо Константин да им се доверява?