Вечната маска на смъртта [bg]

— Трибунът Макрин мислеше същото, но пак ще ти кажа, някои от момичетата имаха нужда от пари и един офицер от преторианците — да, и аз чух слуховете — би бил предпочитан клиент. — Тя се обърна: — Колко време трябва, за да се убие едно момиче? С нож в корема? Те знаеха за риска. Всеки път, когато излизат на улицата, са в опасност!

— И ти не можеш да им предложиш никаква защита? — обади се Муран.

— Защита ли? — Съдържателката се засмя. — Каква защита? Животът е евтин, плътта е като трева, която може да се стъпче или сланата да я попари. — Тя поклати глава: — Не знам нищо за смъртта на моите момичета. Вземам ги, къпя ги и ги храня, слагам им червени панделки, уча ги на това, което знам. Да, Поругателя би могъл да бъде някой, на когото момичетата са имали доверие. Да, подозираха Атий…

— Но ти самата какво мислиш?

— Аз ли, господарке Клавдия? Мисля, че Поругателя все още броди из улиците. Той е лъжец, двулико същество, но дълбоко е размишлявал върху стиховете на Симонид50 от Аморгос.

— Не те разбрах?

— Не си ли чела поезията му? — Господарката на дома се изсмя, после се вгледа в тавана и затвори очи. — Как беше? „От самото начало боговете оформиха ума на жената като нещо отделно, направиха го като дългокосместа свиня, която преглъща в калта и се търкаля по земята.“ Трябва да прочетеш това стихотворение, Клавдия. По-нататък разказва как женският ум е създаден като куче, като червата на кучка или на отвратителна костенурка. — Тя изду устните си: — Такъв човек, който е мразел жените, е убил моите момичета и докрай се е наслаждавал на деянието си.

— А Макрин?

Домакинята отвърна поглед:

— Добър офицер — прошепна тя. — Да, един от малцината…

— Никога ли не е идвал тук?

— Много рядко.

Отговорът дойде твърде бързо, твърде безпрепятствено.

— Сигурна ли си? — настоя Клавдия. — Знам, че жена му е била много болна. Мъжете си имат своите нужди…

— Не и той! — рязко отвърна съдържателката и махна с ръка. — Не мога да ти кажа повече. Атий беше нерез, необуздан и злонамерен. Сега е мъртъв и все пак Поругателя очевидно се е върнал. — Тя взе бронзовото огледало до себе си и се вгледа в образа си. — Не мога да ти кажа нищо повече.

— Мисля, че можеш! — натъртено произнесе Клавдия. — А последните две жертви?

— Марина и Фауста ли?

— Те бяха от „Щерките на Изида“, членове на твоята гилдия и следователно ти си се погрижила за погребението им…

— Да.

Жената издържа погледа на Клавдия, без да мигне.

— Тялото на Марина е било изгорено, — продължи Клавдия, — а Фауста?

— Сега е долу в едно подземие. — Домина Агрипина облиза връхчетата на пръстите си и посочи земята. — Готова и разкрасена; най-доброто, на което е способен Анубис!