Вечната маска на смъртта [bg]
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тайните на Древния Рим #5
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543650798
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Вечната маска на смъртта [bg]». Краткое содержание книги:
— Нищо не мога да добавя — заяви тя. — Тези бедни момичета излизаха на улицата. Аз ги предупреждавах и съветвах, но те действаха на своя глава. Бих казала, че за четири години бяха убити най-малко двайсет и четири от тях.
— Най-малко? — учуди се Клавдия. — Не знаеш ли точния брой?!
— Три от тях просто изчезнаха — отговори Агрипина. — Може да са избягали, или да са били отвлечени. Не знам! — сви рамене тя. — Момичета идват и си отиват. Те забавляват посетителите ни, но не са робини, не са затворнички. Всяко от тях може да излезе от тази къща и от гилдията, когато реши.
— Имаш ли някакви подозрения кой е убиецът? — попита Клавдия.
Агрипина изду устни и поклати отрицателно глава.
— А Атий? — настоя Клавдия.
— Атий ли? — Агрипина тихо се засмя. — Да, той беше чест посетител. Всички знаехме, че обича насилието. Да, понякога вземаше някое момиче и го блъскаше в стената на някоя уличка. Но той идваше, защото… е, след като вече е мъртъв, ще ти кажа: имаше дял в този дом.
— Какво?! — възкликна Клавдия.
— Да, той вложи пари, но след победата на Константин край Милвийския мост аз изкупих дела му. Атий изгуби своята власт тук. Вече не се интересуваше от мен, от „Щерките на Изида“ или от дома.
— Идвал ли е тук? — поинтересува се Клавдия. — Искам да кажа, когато Константин потегли към Рим?
— Нито веднъж!
— Значи не мислиш, че той е бил Поругателя?
— Не, не мисля.
— Все пак, както ти казах — настоя Клавдия, — момичетата трябва да са отивали при убиеца, трябва да са се чувствали в безопасност с него.
— Трибунът Макрин мислеше същото, но пак ще ти кажа, някои от момичетата имаха нужда от пари и един офицер от преторианците — да, и аз чух слуховете — би бил предпочитан клиент. — Тя се обърна: — Колко време трябва, за да се убие едно момиче? С нож в корема? Те знаеха за риска. Всеки път, когато излизат на улицата, са в опасност!
— И ти не можеш да им предложиш никаква защита? — обади се Муран.
— Защита ли? — Съдържателката се засмя. — Каква защита? Животът е евтин, плътта е като трева, която може да се стъпче или сланата да я попари. — Тя поклати глава: — Не знам нищо за смъртта на моите момичета. Вземам ги, къпя ги и ги храня, слагам им червени панделки, уча ги на това, което знам. Да, Поругателя би могъл да бъде някой, на когото момичетата са имали доверие. Да, подозираха Атий…
— Но ти самата какво мислиш?
— Аз ли, господарке Клавдия? Мисля, че Поругателя все още броди из улиците. Той е лъжец, двулико същество, но дълбоко е размишлявал върху стиховете на Симонид50 от Аморгос.
— Не те разбрах?
— Не си ли чела поезията му? — Господарката на дома се изсмя, после се вгледа в тавана и затвори очи. — Как беше? „От самото начало боговете оформиха ума на жената като нещо отделно, направиха го като дългокосместа свиня, която преглъща в калта и се търкаля по земята.“ Трябва да прочетеш това стихотворение, Клавдия. По-нататък разказва как женският ум е създаден като куче, като червата на кучка или на отвратителна костенурка. — Тя изду устните си: — Такъв човек, който е мразел жените, е убил моите момичета и докрай се е наслаждавал на деянието си.
— А Макрин?
Домакинята отвърна поглед:
— Добър офицер — прошепна тя. — Да, един от малцината…
— Никога ли не е идвал тук?
— Много рядко.
Отговорът дойде твърде бързо, твърде безпрепятствено.
— Сигурна ли си? — настоя Клавдия. — Знам, че жена му е била много болна. Мъжете си имат своите нужди…
— Не и той! — рязко отвърна съдържателката и махна с ръка. — Не мога да ти кажа повече. Атий беше нерез, необуздан и злонамерен. Сега е мъртъв и все пак Поругателя очевидно се е върнал. — Тя взе бронзовото огледало до себе си и се вгледа в образа си. — Не мога да ти кажа нищо повече.
— Мисля, че можеш! — натъртено произнесе Клавдия. — А последните две жертви?
— Марина и Фауста ли?
— Те бяха от „Щерките на Изида“, членове на твоята гилдия и следователно ти си се погрижила за погребението им…
— Да.
Жената издържа погледа на Клавдия, без да мигне.
— Тялото на Марина е било изгорено, — продължи Клавдия, — а Фауста?
— Сега е долу в едно подземие. — Домина Агрипина облиза връхчетата на пръстите си и посочи земята. — Готова и разкрасена; най-доброто, на което е способен Анубис!
50
Симонид от остров Аморгос (VII в. пр.Хр.) — старогръцки лирически поет. Освен незначителни фрагменти, от него са запазени две стихотворения: едно песимистично за коварството на човешката съдба и едно сатирично, в което сравнява типове жени с различни животни. — Б.пр.