![Хилядният етаж [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/5/7/hilyadniyat-etazh-bg-download.jpg)
Хилядният етаж [bg]
- Автор: Макги Катарина
- Серия: Хилядният етаж #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-766-7
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Хилядният етаж [bg]». Краткое содержание книги:
„Може и да проявя интерес — отговори човекът, написал поста. — Само че имам нужда от доказателство, че наистина можеш дa направиш това, което твърдиш“.
Виж ти, виж ти. Новак. Всички, които редовно постваха тези форуми, знаеха достатъчно за Уот и бяха наясно, че е професионалист. Запита се кой ли е човекът.
— Надя, можеш ли…
— Да — отвърна Надя, разбрала въпроса още преди той да го е изказал, и хакна системата за безопасност на изпращача, за да открие хардуер адреса. — Спипах я. Ето я и нея.
На екрана излезе профил на момиче. Беше на възрастта на Уот и живееше тук, в Кулата, на 962-ри етаж.
„Какво имаше предвид?“, отговори той малко заинтересован.
„Той се казва Атлас Фулър. Кажи ми нещо, което не знам за него, и получаваш работата“.
Надя откри Атлас на мига. Той си беше у дома — на хилядния етаж. Уот беше поразен. Този тип наистина ли живееше на хилядния етаж? Не че Уот се беше замислял за пентхауса на Кулата, но ако се замислеше, нямаше дори да помисли, че там живее тийнейджър. „Какъв идиот — помисли си Уот. — Да избяга от такъв живот“.
— Има ли начин да хакнем домашния им компютър? — попита той Надя и се замисли дали ще види Атлас в спалнята му. Късметът обаче изневери на Надя.
— Невероятно сложна система — предупреди тя Уот, което той много добре знаеше, че означава, че ще отнеме седмици. Трябваше да се добере до нещо веднагически. Тази работа беше прекалено сладка, за да я изгуби.
„Тогава съобщенията му“. Тях щеше да хакне по-лесно. Както и предполагаше, Надя веднага изтегли последните съобщения на Атлас. Няколко бяха до момчета на име Тай и Макстън, а останалите до някоя си Ейвъри. Нито едно не беше интересно. Въпреки това Уот ги препрати.
След малко пристигна отговорът на момичето.
„Поздравления. Нает си. Сега трябва да откриеш колкото е възможно повече за това какво е правил Атлас през изминалата година“.
„Както желаеш“, не се стърпя да отговори Уот.
„Освен това — продължи момичето, без да обърне внимание на сарказма, — предлагам ежеседмично заплащане за непрекъснати сведения за него — какво прави, къде ходи, всяка информация, която можеш да ми осигуриш. Всичко това е за негова безопасност“, написа в заключение, макар да звучеше напълно неубедително.
Точно така, за негова безопасност, помисли си през смях Уот. Много добре знаеше какво представляват отхвърлените любовници. Тази или беше бившата приятелка на Атлас, която се опитваше да си го върне, или настоящата, която се беше затръшкала, че той й изневерява. Така или иначе, работата беше истинска златна мина. Досега Уот не беше виждал поръчка за хакер с периодично заплащане: повечето случаи в H@cker Haus бяха еднократни, защото хакването беше едно незаконно влизане, след което приключваш завинаги. Това момиче искаше да му плаща всяка седмица единствено за да следи какви ги върши гаджето. На това му се казваха лесни пари, така че той нямаше намерение да се издъни.
— Лида Коул — каза Уот на глас, когато натисна „изпращане“, — за мен ще е огромно удоволствие да правим бизнес.
ЛИДА
— Добър ден, госпожице Коул — поздрави Джефри, портиерът на клуб „Алтитюд“, докато Лида вървеше към асансьора.
В „Алтитюд“ имаше и биоохрана, разбира се: Лида знаеше, че ретината й трябва да бъде сканирана в мига, в който влезе във фоайето. Само че Джефри внасяше личното отношение, старомодния привкус, който правеше членството в клуба толкова безобразно скъпо. Той се беше превърнал в толкова неделима част от клуба, че на практика самият той беше институция — винаги край асансьора с бели ръкавици и зелено сако, с топла усмивка и бръчици около очите.
Джефри отстъпи настрани и Лида влезе в огромния асансьор с медни елементи, предназначен единствено за членове. Вратите се затвориха зад нея с доволно прищракване и асансьорът я отнесе от фоайето на 930-ия, покрай тенискортовете и залите за спа към основния етаж на клуба.
Фоайето на „Алтитюд“ беше с ламперия от внушителен тъмен махагон, по която бяха накачени портрети на мъртви членове. Следобедното слънце нахлуваше през прозорците, които обхващаха целите северни и западни стени. Лида огледа различните групи събрали се край празни камини и канапета в опит да се престори на напълно незаинтересована, докато се оглеждаше за Атлас. Ако така наречената Надя беше права, скуошът му приключваше в този момент.
Тя все още не можеше да повярва, че бе постнала нещо в онзи подозрителен уебсайт. Нервичките й се бяха опънали до крайност, но пък беше и вълнуващо да прави нещо напълно незаконно, дори опасно.