Игри за милиарди [bg]

Лицето на Белуедър беше червено, челюстта му беше стисната.

— Достатъчно, Джак. Не лаеш под дървото, което трябва. Безсрамно е да идваш тук и да ни обвиняваш в това.

Джак се вторачи в него продължително, после се наведе и пак бръкна в куфарчето. Хвърли на масата голяма черно-бяла снимка.

— Централата на фирмата — обясни Джак. И услужливо посочи сградата на заден план. — На кого ви прилича мъжът, който е сниман на излизане от там преди два дни?

Всички погледнаха снимката. Беше леко зърниста и с лош фокус, но нямаше никакво съмнение, че човекът е Мич Уолтърс, който дори се хилеше глупаво на фотографа.

И последните опити за отричане и престорена невинност излетяха през прозореца. Защо да се правят на по-глупави, отколкото вече изглеждаха? Защо да отричат, след като лъжата беше очевидна? Уолтърс гледаше снимката занемял и стъписан. Как го бяха хванали? Искаше му се да потъне вдън земя и да изчезне.

Изпълнен с гняв, Белуедър се взираше в Уолтърс — що за идиот беше да допусне да го снимат? Искаше му се да протегне ръце и да удуши шефа на фирмата.

Адвокатът Фил Джаксън, обръгнал през десетилетията, прекарани в политически скандали и конфликти в столицата, реагира с инстинктивна агресия.

— Това не доказва нищо! — извика той, скочи и размаха пръст. — Има милион възможни обяснения. Нищо от онова, което ни показа, няма да мине в съда. Само косвени предположения.

Джак се облегна на стола си и се усмихна приветливо на Джаксън.

— Може да си прав, а може и да грешиш, Фил. Няма значение. Все едно е.

— Защо? — попита Хагър.

— Каква полза ще имам, ако ви съдя? А и ако имах такова намерение, сега нямаше да съм тук. Щеше да дойде адвокатът ми с призовки и каквото трябва.

— Добре — кимна Джаксън поуспокоен и свали пръста си. Оправи вратовръзката си, докато се мъчеше да скрие раздразнението си, но и облекчението, което изпитваше. — Защо тогава си тук?

— Това е последният ви шанс да влезете в сделката. Както ви казах, другите ми предлагат двайсет процента. След три години бездруго ще съм милиардер, но няма да навреди, ако нещата се поускорят. Предвид обстоятелствата реших, че ще искате да качите мизата с пет процента. — Джак посочи снимката и им се усмихна уверено. — Наречете го цената за разкриването. Мисля, че е справедлива, а вие?

— Заплашваш ли ни? — попита Джаксън и присви очи.

— „Заплашвам“ е грозна дума. Нека просто кажем, че добавям малко повече към предложението, което съм направил на другите.

— Ако не възразяваш, трябва да поговорим — намеси се Уолтърс бързо, като избягваше погледите на останалите директори.

— Добра идея — съгласи се Джак, стана и оправи дрехата си. — Пет минути, после си тръгвам. — Взе куфарчето, съдържащо онези кошмарни неща, с вид на човек, готов да си тръгне. — След това няма да се връщам повече, господа. Помнете. Пет минути.