Игри за милиарди [bg]

— И дума не може да става! — изсумтя Уолтърс силно и настойчиво от името на всички. — Готови сме да ти дадем по-високо възнаграждение. Естествено, за дялове също можем да говорим. Няколко процента — никакъв проблем. Но четвърт? Не. Забрави — поклати той глава енергично. — Говоря сериозно. Не подлежи на обсъждане.

— Помисли още малко, Мич — настоя Джак, без да отстъпва и сантиметър. — В момента имам в джоба си две оферти с по двайсетпроцентен дял. И значително по-големи комисиони.

— Но ти нямаше да се върнеш при нас, ако не беше сигурен, че ние сме най-добрият вариант за теб — възрази Мич с презрителна усмивка. Скръсти ръце, присви устни още повече и даде да се разбере, че е сериозен.

Вместо да коментира, Джак се наведе и отвори малкото черно куфарче, което беше оставил на пода до себе си. Изправи се и хвърли на масата зелена брезентова торбичка. Тя се плъзна и спря почти точно в средата. Уолтърс и Белуедър я погледнаха само веднъж, за миг и със свити стомаси — и разбраха какво има вътре. Нямаше нужда да им се обяснява. Те знаеха.

Джаксън и Хагър, другите двама директори, се вторачиха в него.

— Какво е това? — попита Хагър. Той наистина не знаеше.

— А… това ли? — отвърна Джак, сякаш въпросът го изненадваше. — Гнусен подарък, който открих в гаража си — добави той с влудяващо спокойствие. — Два килограма и половина марихуана. Висококачествена стока, подхвърлена у дома с цел шантаж. Достатъчно, за да ми лепнат от пет до десет години, както ми обясни моят адвокат. Можете ли да си представите някой да направи нещо толкова гнусно и тъпо?

Явно не можеха. Най-малкото никой не се осмели да отговори. Стъписани физиономии. Две — съвсем искрено. Другите две — преструващи се, доколкото могат.

Джак дръпна назад стола си и се вторачи замислено в лицата им.

— Момчетата, които изпратихте, си ги бива, но са мързеливи. Едно от много важните неща, които са пропуснали, са камерите, монтирани в таваните, които се задействат автоматично в случай на взлом.

Уолтърс реши да се прави на невинен и с шумна демонстрация на възмущение заяви:

— Не знам за какво говориш.

— А аз не обичам да ме правят на глупак.

— Аз не…

— Мич, слушай, преди да отвориш уста. Имам някои скъпи произведения на изкуството. Затова освен камерите алармата ми се следи от две места, а къщата ми е пълна с инфрачервени датчици. Така получавам хубава отстъпка от застрахователната компания. Освен във „Вектор“ алармата ми изпраща сигнал и в друга частна охранителна фирма, чието име няма да ви кажа.

— И какво от това? — попита Уолтърс, като че ли тези подробности изобщо не го засягаха.

— Тази охранителна фирма изпратила няколко души в къщата ми. Крадците ровили вътре повече от два часа. Естествено, моите хора били заинтригувани. Как реагира „Вектор“? И защо крадците са останали вътре толкова дълго?

Джак остави въпросите да увиснат във въздуха за момент. Белуедър и Уолтърс нямаха намерение да капитулират или да отстъпват, така че и двамата свиха рамене, сякаш всичко беше пълна мистерия и двамата просто умираха да чуят отговора.