Нашите предци [bg]

I

Беше 15 юни 1767 година, когато Козимо Пиоваско ди Рондо, моят брат, за последен път седна заедно с нас на масата. Спомням си го, сякаш беше днес. Бяхме в трапезарията на нашата вила в Омброза. От прозорците се виждаха гъстите клони на големия пърнар в парка. Беше пладне и по това време нашето семейство по стара традиция сядаше на трапезата. От морето духаше вятър и листата трептяха, отлично си го спомням. Козимо каза:

— Щом съм казал, че не искам — значи, не искам! — И бутна чинията с охлювите. Никога не бяхме виждали такова непослушание.

Начело на масата беше барон Арминио Пиоваско ди Рондо, нашият баща, с дълга перука, която падаше над ушите, демодирана като повечето негови вещи. Между мен и моя брат седеше абат Фошлафльор, храненик на нашето семейство и възпитател на нас, децата. Отсреща беше нашата майка Генералшата, Конрадина ди Рондо, а също и сестра ни Батиста, облечена като монахиня. На другия край на масата срещу баща ни седеше, облечен като турчин, рицарят адвокат Енеа Силвио Карега, управител и отговорник за напояването на нашето имение.

От няколко месеца Козимо бе навършил дванадесет години, а аз осем и бяхме допуснати на масата, където се хранеха родителите ни. По-точно, аз бях преждевременно облагодетелстван от това повишение на моя брат, защото не искаха да ме оставят оттатък да обядвам сам. Казах „облагодетелстван“ само ей така: всъщност и за Козимо, и за мен свърши безгрижието. Ние съжалявахме за обедите в нашата стаичка, където оставахме сами с абат Фошлафльор. Абатът беше сухо и сбръчкано старче. Ползваше се със славата на строг и суров човек, но това навярно е било в младите му години. Сега беше остарял, уморен и при всяко, дори при най-малкото затруднение виждаше пръста на съдбата, на която не му бе по силите да противостои. Нашите обеди в компанията на абата започваха с най-благопристойни, ритуални и безшумни движения на лъжиците и горко на оня, който вдигнеше очи от чинията или пък сръбнеше най-лекичко бульона. Но към края на супата абатът започваше да се отегчава, да става безразличен, да се заглежда втренчено някъде, да примлясква с език след всяка глътка вино. При второто ястие ние вече можехме да ядем с ръце и завършвахме обяда, като се замервахме с огризки от круши, докато абатът от време на време отронваше по някое от своите лениви възклицания:

— Ооо bien! Оооо alors![1]

Сега обаче на масата на родителите ни използването на прибори за пилето беше задължително. Непрекъснато ни подвикваха да седим изправени, да не опираме лакти на масата. На това отгоре трябваше да търпим нашата антипатична сестра Батиста! Започна поредица от караници, непокорства и наказания до деня, когато Козимо отмести охлювите и реши да отдели своята съдба от нашата.

Баронът, нашият баща, не беше лош човек. Вълненията на епохата заразяваха и него с непрекъсната нужда да се вълнува, но вършеше всичко наопаки, не на място. Например все още беше обзет от носталгичното желание да изтъква претенциите си за титлата дук на Омброза и не мислеше за нищо друго освен за родословни дървета, наследствени титли, съперничество и съюзяване с близки и далечни владетели. Затова и в нашата къща се живееше така, сякаш бяхме на генерална репетиция за прием в двореца, не зная дали при императрицата на Австрия, при крал Луи или поне в кралския двор в Торино.

Когато се сервираше пуяк, баща ни току ни дебнеше дали ще нарежем и отделим месото по всички кралски правила, а абатът, който беше длъжен да държи исо на баща ми в неговите караници, почти не го опитваше, за да не бъде и той укорен, че греши.

Открихме, че рицарят адвокат Карега крие подла душа: под полите на турската му роба (той беше прекарал голямата част от живота си в Турция) изчезваха цели бутчета, за да си ги гризе после на спокойствие, скрит в лозето, както обичаше. Бяхме готови да се закълнем (макар че не успяхме да го спипаме, толкова умели бяха движенията му), че идва на масата с пълен джоб оглозгани костици и ги оставя в чинията си на мястото на парчетата от пуяка, които изчезваха недокоснати.

Майка ми, Генералшата, не забелязваше това. Тя използваше грубовати военни изрази дори и при сервирането на масата.