Звездна вълна се надига [Startide Rising - bg]

И едва сега осъзна, че до този момент не е бил справедлив към делфините.

Беше неправилно да ги вини, че го дразнят. Те не бяха виновни за начина, по който бяха устроени. Въпреки цялото генно инженерство, делфините се бяха отнасяли с човека с добронамерена подигравка, още откакто бяха видели първите хора с лодки в открито море. Този комичен образ е бил достатъчен да създаде отношение, което ъплифтът можеше единствено да промени, но не и да премахне изцяло.

А и защо да го премахва? Тошио сега разбра, че хората, които познаваше на Калафия и които работеха отлично с делфини, бяха по-особени — притежаваха смесица от сериозност, твърдост и чувство за хумор. Никой не работеше дълго с делфини, ако не спечелеше тяхното уважение.

Той забърза към една сивкава фигура, която лежеше сред храсталаците. Но не. Това бе трупът на Сатата, преместен от последната вълна. Тошио продължи нататък.

Делфините бяха наясно с това, което човечеството бе направило за тях. Ъплифтът беше болезнен процес. Но никой от тях не би се върнал към времето на Кита-Мечта по собствено желание.

Делфините знаеха също, че законите, които направляваха поведението сред галактическите раси — закони, заложени в Библиотеката от еони — даваха на човечеството право да изисква подчинение в продължение на сто хиляди години от расите, които бе усъвършенствало. Всички хора бяха отвратени от тази мисъл. Самият вид Хомо Сапиенс едва ли беше на подобна възраст. И ако човечеството имаше патрон някъде в пространството — достатъчно могъщ, за да потвърди това свое право — то той нямаше да получи Турсиопс амикус като допълнителна прибавка.

Нямаше делфин, който да не е наясно с позицията на Земята. В Съвета на Земните Видове имаше както шимпанзета, така и делфини.

Тошио най-сетне разбра как е наранил Кипиру с думите си преди схватката им в океана. Той съжаляваше най-вече за забележката си относно Калафия. Кипиру с радост щеше да умре хиляда пъти, за да спаси хората от родната планета на Тошио.

По-добре езикът му да се откъснеше, отколкото отново да изречеше подобни думи.

Тошио се довлече до някаква просека. Там, в плитък басейн, лежеше един турсиопс.

— Хикахи!

Тя бе издрана и насинена. Малки кървави следи водеха към нея. Но беше жива. И Тошио вече се бе втурнал към нея, когато тя извика:

— Стой там, Дръпнати очи! Не мърдай! Имаме си компания!

Тошио замръзна на място. Заповедта на Хикахи беше строга. Но все пак бе необходимо да отиде при нея и да й помогне. Раните й не изглеждаха леки. Ако под кожата й бяха влезли метални стружки, те трябваше скоро да бъдат извадени, преди да са отровили кръвта. А и нямаше да е лесно да докара Хикахи до океана.

— Хикахи, скоро ще има нова ударна вълна. Тя може да стигне и до тук. Трябва да бъдем готови да я посрещнем!

— Стой, Тошио. Вълната няма да стигне дотук. Освен това, огледай се наоколо. Вижжж колко по-важно е това!