Докосването на нощта
- Автор: Рафърти Карън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Докосването на нощта». Краткое содержание книги:
— Изглежда, че не одобряваш мелезите?
Лусиен замълча, но пренебрежителния поглед, който й хвърлиха, криеше целия отговор. Като насочи вниманието си обратно към котката той докосна кристала. Оумен оголи зъбите си досущ вампир и изфуча, но след това скочи от леглото и избяга от стаята.
Лусиен раздразнено поклати глава.
— Няма да те безпокои повече.
Излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Ариел седна на ръба на леглото си и прекара пръсти през косата си. През последните два дни бе тероризирана от магьосник, а сега започваше да действа и питомката му. Утре се отправяше към едно сборище на магьосници и един Бог знаеше какво щеше да се случи там. Нямаше никакво съмнение. Най-накрая бе изгубила ума си или, по-точно казано, Арманд й го беше изгубил. Това почти стигаше да я накара да съжалява, че не е единствено дете.
Глава пета
„Влезте в тез омагьосани гори,
Вие, които дръзвате.“
Джордж Мередит, „Уестърмейнската гора“
Утрото не промени мнението на Ариел за умственото й здраве. Лусиен седеше срещу нея, мълчалив и застрашителен. Котката седеше в скута му и я наблюдаваше с неприкрита враждебност.
Когато Лусиен излезе, за да отнесе багажа й в колата, Ариел осъзна, че това е последната й възможност да се откаже от пътуването. Напомни си, че бе възможно Лусиен да е отговорен за изчезването на Арманд, а сега възнамеряваше да се отърве от нея. Всъщност след вчерашната случка в дневната тази възможност изглеждаше повече от правдоподобна. Най-смисленото нещо, което можеше да направи, бе да отиде повторно в полицията. Сигурно имаше някакъв начин да ги убеди, че Арманд е в опасност.
Все още се колебаеше между двете възможности, когато Лусиен се върна в къщата. Погледна я за миг и додаде:
— Полицията няма да ти повярва, Ариел. Ние сме извън царството на техните представи. Дори ти, въпреки всичко видяно, все още се съпротивляваш и не искаш да повярваш. Ето по този начин сме успели да оцелеем незабелязани сред вас през последните няколко столетия.
Досега Лусиен я бе плашил неколкократно, но вълната от страх, която я обля при тези думи беше най-лошата досега. Най-накрая бе принудена да признае, че има само едно обяснение на забележката му. Очевидно бе прочел мислите й и това, в съчетание с останалите случки, я убеди по-добре от всякога, че той наистина е магьосник.
Ариел отстъпи крачка назад и поклати глава, макар да не беше сигурна какво отрича.
— Луда ли съм като тръгвам с теб? Мога ли да ти вярвам? — попита тя импулсивно с дрезгав глас.
— Ти как мислиш?
— Това не е отговор.
Лусиен сви рамене с безразличие.
— Ти не искаш отговор. Искаш окуражаване. Но дори да ти го дам, ти няма да ми повярваш, така че няма смисъл да си губя думите.
Колкото и странно да беше, отговорът му й вдъхна повече увереност, отколкото би имало окуражаването. Това не означаваше, че му се доверява, но беше склонна да му повярва.
— Ще ми кажеш ли истината, ако ти задам един въпрос?
— Да.
— Жив ли е Арманд?
— В смисъла, в който питаш, да.
— Какво означава това? — разтревожено попита тя.
— Означава, че ме помоли да отговоря искрено на въпроса ти и аз го направих. А сега е време да решиш идваш ли с мен да търсиш брат си или не.
Ариел искаше да го попита още веднъж дали нещо не е наред с Арманд, но отнесеното му изражение й подсказа, че Лусиен е приключил с разговора. Беше дошло време да вземе решение и при тези условия имаше само една възможност.
— Да вървим.
Лусиен кимна и излезе навън. Когато тя отиде при него, той вече бе запалил колата. Ариел се качи и си сложи предпазния колан, потвърждавайки по този начин, че за добро или лошо пътуването й е започнало.
Изчака да излязат от Филаделфия, преди да зададе нов въпрос.
— След като вече тръгнахме мога ли да те попитам къде отиваме?
— В околията Ланкастър.
— В околията на сектата Амиш? (Протестантска секта, чиито членове, наречени менонити, се борят против войната. — Б. пр.) — Ариел го погледна недоверчиво. — Не мога да повярвам, че там може да се крие някое сборище.
— Защо смяташ, че край него трябва да изобилства от магически символи?
С тези думи Лусиен я хвана на тясно и Ариел реши да мълчи през следващите три или четири часа път пред тях.
През следващия час тишината бе нарушавана само от епизодичните изръмжавания на Оумен. Когато това се случваше, Лусиен докосваше кристала. Колкото и откачено да изглеждаше, Ариел имаше ясното чувство, че той и котката разговарят.
Когато отмина и втория час, Ариел реши, че е време да научи нещо за него и за общината. Намести се в седалката си така, че да може да го вижда ясно и попита: