Танцуващият дявол
- Автор: Мейсън Кони
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият дявол». Краткое содержание книги:
И действително — пиратът не само отървава кожата, но и отвлича красивата аристократка лейди Девън на своя кораб. Разгневена, тя се заклева, че няма да допусне да стане играчка в ръцете на развратния, но унищожително привлекателен похитител. Ала дългите дни и още по-дългите нощи под тропическото звездно небе почти сломяват съпротивата й. Ловък прелъстител и невероятно вещ любовник, Диабло знае как да достави наслада на една жена.
— Това ли те подтикна да се присъединиш към братството?
Диабло не отговори, а лицето му беше непроницаемо. Докато остана дълбоко замислен, по чертите му пробягнаха разочарование, горчивина и измъчваща душата самота. Тези чувства красноречиво говореха за преживените страдания и поетото бреме. Девън сериозно се съмняваше, че някога ще узнае какво тежи на сърцето му, защото той го пазеше прекалено ревниво. Очевидно не възнамеряваше да отговори на въпроса й, тъй като рязко се изправи и така сложи край на вечерята.
— Ще те изпратя до стаята, Девън. Тази вечер трябва да бъда на борда на „Танцуващия дявол“, но утре ще те разведа да разгледаш острова.
Истинско облекчение обзе Девън, когато разбра намерението на Диабло да не я превзема насила тази вечер. Верен на обещанието си, той я отведе до стаята и й напомни да я държи заключена, докато се върне по-късно през нощта. Няма нужда да се споменава, че Девън не възнамеряваше да ходи никъде сама из Насо. Беше наясно — никой от тези безбожници няма да й помогне.
Беше доста късно, когато Диабло се върна и я събуди, за да му отключи вратата. Той се съблече, мушна се в леглото при нея, притисна я, за да я намести по-удобно по извивките на тялото си и моментално заспа. На следващото утро, когато тя се събуди, вече го нямаше.
По-късно през деня се появи, за да я разведе из острова. Ако човек забравеше за града от палатки на плажа и купищата разлагащи се боклуци, залели пристанището, островът се оказа красиво, обляно от слънцето място с царствени палми и великолепни храсти с ярки цветове, които се покланяха леко на носещия прохлада морски бриз.
— Докога ще останем тук? — попита Девън небрежно.
— Докато пристигне Льо Ватур. Няма да е повече от няколко дни.
— И какво ще стане тогава?
— Ще отплаваме за Рай. Някои от екипажа ще останат на Насо, но онези, които имат жени на Рай, ще дойдат с мен.
— Къде е твоя остров? — престраши се да запита Девън.
— Недалеч оттук, в един безименен риф. Естественият пристан е прекалено плитък, за да навлязат военни кораби, а заобикалящият го коралов риф ни защитава от нежелани посетители. Само посветените в пътя могат да стъпят там.
— Диабло, пак те моля пусни ме да си вървя. Знаеш, че никога няма доброволно да стана твоя любовница.
Девън използваше доброто му настроение, за да се опита за пореден път да го увещае.
Трапчинката отново се появи и тя усети как се разтапя. Мразеше, че този мъж я караше да се чувства така, ненавиждаше ответната си реакция на подкупващите му усмивки. Трябва да намери начин да избяга преди неговата настойчивост да сломи и последната й съпротива, и да се окаже, че е готова да стори всичко, което той пожелае, даже да стане негова любовница. Не бива да го допусне. Тя принадлежи на Уинстън. Никои мъж нямаше право да отнеме онова, което по право се пада на нейния годеник.
— Скъпа — отрони Диабло тихо, ала думите я пронизаха, — не съм те насилил или наранил по никакъв начин. Не означава обаче, че няма да го направя. Знаеш какъв съм, какво съм в състояние да извърша. — Той протегна ръка и я погали по бузата. На фона на заплашителните думи милувката му бе необичайно нежна. — Досега проявих забележително търпение, само че вече не мога да определя още колко ще издържа да се съобразявам с твоите капризи. По дяволите, облога! Доброволно или не, но възнамерявам да те притежавам!
— Облог? Какъв облог?
— Не е важно, скъпа. — Бяха пристигнали отново при странноприемницата и Диабло я съпроводи до стаята. — Ще поговорим по-късно тази вечер.
Седнала пред огледалото, Девън се нагласи. Бе облечена в рокля от искряща синьо-зеленикава коприна, която й подхождаше и дръзко разголваше раменете и гърдите й, от кораба бе взела само три рокли и още не бе обличала тази. Прислужниците точно бяха изнесли ваната и тя се готвеше да заключи, както й бе наредил Диабло, когато вратата се отвори със замах.
— Коя, по дяволите, си ти?
Нахълта фурия с огненочервени коси, облечени в панталони дълги бедра и толкова красиво лице, че Девън спря да диша и я загледа учудено.
— Къде е Диабло? — продължи жената и огледа стаята с очи, блеснали като смарагди. Те бяха решителни, студени и неприкрито безмилостни.
— Не е тук — отвърна Девън предпазливо.
— Казаха ми, че това е стаята на Диабло — заяви червенокосата, гледайки Девън презрително. — Коя си ти и какво правиш тук?
— Аз… Това е моята стая.
Изведнъж жената съобрази.
— А, ти си неговата кучка! Как смее Диабло да домъкне жена тук? Проклет дявол! Следващия път обаче ще се замисли, преди да развява любовниците си пред мен. Парче като теб няма начин да го задоволи. Той има нужда от истинска жена като Скарлет Дефо.