Вълчето братство

„Дали да му го кажа?“ — зачуди се тя. Беше сигурна, че носи дете на Габорн. Бяха женени само от четири дни и тя още не изпитваше замайване. Едва след няколко дни щеше да разбере дали е пропуснала месечния си срок. Но изпитваше някаква странност в тялото си и Мирима го беше разбрала. Беше казала на Йоме, че „сияе“.

Но беше ли това достатъчно доказателство? Йоме се съмняваше. Все още не смееше да сподели надеждите си с Габорн.

Приседна на ръба на леглото, зачудена дали Габорн ще я поиска, но той отиде до прозореца и дълго остана там, загледан на юг и потънал в мисли.

— Реши ли вече какво ще правиш? — попита тя. Преди венчавката им той беше изпитвал постоянно вълнение, чудеше се как по най-добрия начин да се бори с Радж Атън, чудеше се къде Радж Атън ще нанесе следващия си удар. Като Земен крал, той беше закрилникът на цялото човечество, а сега се разтреперваше от самата мисъл, че трябва да отнеме човешки живот, дори живота на враг. Тази сутрин вестите за нападенията на Радж Атън го бяха разтревожили дълбоко.

Тя го беше окуражила да отиде на лова, та като прекара навън няколко дни, като потъне в рутината на мъжкото ежедневие, да прочисти ума си от мрачните мисли и в същото време да поразсее тревогите сред хората си.

— Ще вземеш ли все пак дарове? Вече хиляди души се предложиха за твои Посветители.

Габорн умислено сведе глава.

— Не мога — каза той. — Все повече се убеждавам в това.

Преди седмица бяха убити бащите и на двамата. След това Габорн беше поискал да вземе дарове, да вземе силата на хиляда мъже и ловкостта на други хиляда, и да вземе жизнеността на десет хиляди, и метаболизма на триста души… и да използва всичко това, за да отсече главата на Радж Атън.

Но сега това вече му се струваше непосилно. Взимането на дарове от човек беше рисковано. Човек можеше да ги отдаде съвсем доброволно, но опасност винаги съществуваше. Изведнъж можеше да се окаже, че човек, отдал мускула си, е с много слабо сърце и да умре след няколко мига. Човек, отдал гъвкавостта си, можеше да се окаже неспособен да смила храната си или да отпуска достатъчно дробовете си, за да може да издиша, и да стане жертва на глад или задушаване. Човек, отдал жизнеността си на своя владетел, можеше да умре от заразяване, ако замъкът бъде пометен от болест.

Така че човек, поел даровете на друг, можеше скоро да се окаже отровен от чувството за вина. Нещо по-лошо, след като един могъщ Владетел на руни се оказваше почти непобедим, то само глупак щеше да го нападне пряко. Вместо това жертвите на вражеската ярост се оказваха Посветителите на Владетеля на руни. Ако човек успееше да избие Посветителите, той прекъсваше магическата връзка, усилваща качествата на Владетеля, и по този начин го правеше повече човешко същество, по-уязвим на удари.

Преди седмица Боренсон беше избил Посветителите на самата Йоме. Болката от това беше стъписваща. Бяха загинали добри мъже и жени. Тя беше плакала горчиво заради това нощ след нощ, защото Посветителите често бяха приятели, хора, обичали своето кралство, и заради това се бяха стремили да го укрепят, отдавайки й сили, за да може по-добре да поддържа владенията си.