Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Не е дребосък, нито мухльо — отвръщам аз. — Той е куклен великан и е много мъжествен. Освен това е билиардер!

За миг лицето на Лиза става замислено. После тя махва с ръка, поздравява още веднъж и изчезва. Аз затварям прозореца. Изведнъж, без причина, си спомням за Ерна. Започвам неловко да си подсвирквам и се запътвам бавно през градината отсреща към бараката, в която работи скулпторът Курт Бах.

Той седи с китарата си на стъпалата пред вратата. Зад него се мержелее каменният лъв, който той извайва за един военен паметник. Все същата умираща котка със зъбобол.

— Курт — заговарям го аз. — Ако можеше тозчас да ти се изпълни едно желание, какво щеше да си пожелаеш?

— ¦ Хиляда долара — отвръща той, без да се замисля, и изтръгва един оглушителен акорд от китарата си.

— Пфу, дявол да го вземе! Мислех те за идеалист.

— Идеалист съм. Затова си пожелавам хиляда долара. Няма нужда да си пожелавам идеализъм. От него имам в изобилие. Липсват ми пари.

Няма какво да се възрази. Безпогрешна логика.

— А какво би направил с парите? — питам аз с известна надежда все още.

— Бих си купил един жилищен квартал и бих живял от наемите.

— Не те е срам! — казвам аз. — И това ли е всичко? Впрочем от наемите не можеш да живееш; много са ниски, а е забранено да ги повишаваш. Следователно от тях не би могъл да плащаш даже ремонтите и скоро ще бъдеш принуден отново да продадеш къщите.

— Но не и къщите, които бих купил! Тях ще задържа, докато премине инфлацията. След това пак ще ми носят истински наеми, а аз ще трябва само да ги събирам — Бах изтръгва нов акорд. — Къщи — продължава той захласнато, сякаш говори за Микеланжело. — За сто долара днес можеш да купиш къща, която по-рано е струвала четиридесет хиляди златни марки. Колко пари могат да се спечелят! Защо нямам един бездетен чичо в Америка?

— Жалко! — казвам разочарован. — За една нощ ти изглежда си станал отвратителен материалист. Собственик на къщи! А къде остава твоята безсмъртна душа?

— Собственик на къщи и скулптор. — Бах отново издрънква едно глисандо23.

На горния етаж дърводелецът Вилке барабани в такт с него. Той прави един бял детски ковчег: бърза поръчка срещу извънредно заплащане. — Тогава няма да е необходимо вече да правя за вас никакви проклети умираещи лъвове и отлитащи орли! Никакви животни! Никога вече няма да правя животни! Животните трябва или да ги ядеш, или да им се любуваш. Нищо друго. Омръзнаха ми животните. Особено героичните.

Той засвирва „Ловецът от Курпфалц“. Виждам, че тази вечер с него не може да се води сериозен разговор. Особено разговор, при който се забравят неверни жени.

— Какъв е смисълът на живота? — питам на тръгване.

— Спане, лапане и жени.

Махвам с ръка в знак на съгласие и тръгвам обратно. Неволно попадам в такт с чукането на Вилке; забелязвам това и променям ритъма.

Под свода на портата стои Лиза. Тя държи розите в ръка и ми ги подава.