Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Ела — казвам аз. — Ела, Изабела. Никой не знае кое какво е, къде се намира и накъде отива… Но ние сме за едно, това е всичко, което можем да знаем.
Тегля я със себе си. Мисля си, че когато всичко се разпада, може би наистина няма нищо друго освен мъничко взаимност, а и това е приятна измама, защото там, където наистина някой се нуждае от другиго, той не може да го последва и не може да му помогне; това съм забелязвал доста често, когато през войната се заглеждах в мъртвите лица на моите другари. Всеки си има своя собствена смърт, трябва сам да умре и никой не може да му помогне.
— Нали няма да ме оставиш сама? — шепне Изабела.
— Няма да те оставя сама.
— Закълни се — казва тя и се спира.
— Заклевам се — отвръщам без колебание.
— Добре, Рудолф — Тя въздъхва, като че сега й е много по-леко. — Но не забравяй! Ти толкова често забравяш.
— Няма да забравя.
— Целуни ме!
Притеглям я към себе си. Изпитвам само лек ужас и не зная какво да правя; целувам я със сухи, стиснати устни.
Изабела вдига ръце, обгръща главата ми и я задържа. Изведнъж усещам остро ухапване и я отблъсквам. От долната ми устна тече кръв. Тя е ухапана. Поглеждам втренчено Изабела. Тя се усмихва. Лицето й е променено. То е зло и лукаво.
— Кръв! — казва тя тихо и тържествуващо. — Ти искаше пак да ме измамиш, познавам те! Но сега вече не можеш. Обещанието ти е подпечатано с кръв. Не можеш вече да се откъснеш от мене!
— Не мога вече да се откъсна — казвам изтрезнял. — Добре. Затова пък не е нужно да ме нападаш като котка. Колко силно тече кръвта! Какво ще кажа на старшата сестра като ме види такъв?
Изабела се смее.
— Нищо — отвръща тя. — Защо трябва всякога да казваш нещо? Не бъди толкова страхлив!
Усещам топлата кръв в устата си. Няма никакъв смисъл да вадя кърпичката си — раната трябва да се затвори сама. Пред мене стои Женевиев. Тя изведнъж е станала Жени. Устата й е малка и грозна, усмихва се лукаво и злобно. Камбаните започват да бият за майската вечерна служба. Една болногледачка идва по пътя. Бялата й горна дреха светлее неясно в полумрака.
Докато траеше службата, раната ми засъхна, получих си хилядата марки и сега седя с викария Бодендик на масата. Бодендик е съблякъл копринените си одежди в малката сакристия. Преди петнадесет минути той все още беше някаква митична фигура — обвян от тамянов дим, в златошити одежди той стоеше всред светлината на свещите, вдигнал златния потир с тялото Христово в причастието над главите на благочестивите милосърдни сестри и над главите на лудите, на които е позволено да присъствуват при молитвата; но сега, в черната, отърка-на дреха и леко замърсената от пот бяла яка, която е закопчана отзад вместо отпред, той е само един обикновен агент на бога — добродушен, як, с румените бузи, червения нос и пукнатите кръвоносни жилчици по него, които издават любителя на виното. Бодендик не знае, но той е бил мой изповедник в продължение на няколко години, преди войната, когато ние, по нареждане на училището, трябваше всеки месец да се изповядваме и очистваме от грехове. Който не беше съвсем глупав, отиваше при Бодендик. Той не дочуваше и тъй като при изповедта се шепне, не можеше да разбере какви грехове изповядвахме. Затова налагаше най-лекото покаяние. Трябваше да кажем по няколко пъти молитвата „Отче наш“, след което всички грехове ни се опрощаваха и можехме да отидем да играем на футбол или да се опитаме да получим някоя забранена книга от градската библиотека. Съвсем иначе беше при пастора от катедралата, при когото попаднах веднъж, защото бързах и понеже пред изповедалнята на Бодендик имаше дълга опашка от чакащи. Пасторът ми наложи твърде коварно покаяние: след седмица трябваше пак да отида на изповед, и когато направих това, той ме попита защо съм дошъл. Тъй като при изповед не бива да се лъже, аз му казах и той ми наложи за изкупление да прочета толкова молитви, колкото зърна имат няколко десетки броеници, и ми заповяда пак да отида след неделя. И това продължи така, докато почти се отчаях и се видях вече за цял живот осъден да се изповядвам всяка седмица пред молитвената броеница на пастора. За щастие, на четвъртата седмица светият мъж заболя от дребна шарка и трябваше да остане на легло. Когато настъпи денят ми за изповед, аз отидох при Бодендик и с висок глас му обясних положението, че пасторът от катедралата ме е задължил днес пак да се изповядам, но той е болен. Какво да правя? Не бих могъл да отида при него, понеже дребната шарка е заразителна. Бодендик реши, че и при него мога да се изповядам също така добре, както при пастора; изповедта си е изповед и свещеникът — свещеник. Изповядах се и бях освободен. Но оттогава насетне отбягвах пастора от катедралата като чума.