Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Всичките са евтини и фалшиви. — Лиза се хили. — Вярва като всеки съпруг. И тъй, прибери този зеленчук! Изпрати го на някое сукалче. Имаш вид на такъв, дето праща цветя.

— Зле ме познаваш.

Лиза ми хвърля един многозначителен поглед през рамо. След това тръгва обратно през улицата със своите красиви крака, обути в протрити червени чехли. Единият е украсен с помпон; на другия помпонът е паднал.

Розите пламтят в здрача. Това е внушителен букет. Ризенфелд се е бръкнал дълбоко. Оценявам букета на петдесет хиляди марки, оглеждам се предпазливо, грабвам го като крадец и отивам в моята стая.

Горе вечерта е застанала в синя мантия на прозореца. Стаята ми е пълна с отражения и сенки, а самотата се стоварва ненадейно върху мене, също като удар с тояга из засада. Зная, че това е глупост — не съм по-самотен от някой вол сред стадо волове, но какво да правя? Самотата няма нищо общо с липсата на общество. Изведнъж ми хрумва, че вчера може би бях много невъздържан с Ерна. Може би всичко това можеше да се изясни съвсем безобидно. При това тя ревнуваше, това личеше от всяка нейна дума. А ревността е любов, това всеки го знае.

Вторачил съм се през прозореца и си давам сметка, че ревността не е любов. Но какво общо има всичко това? Здрачът изопачава мислите, а Георг казва, че с жени не бива да спориш. А точно това направих аз! Изпълнен с разкаяние, усещам уханието на розите, което превръща стаята ми в планината на Венера24 от „Танхойзер“.

Забелязвам, че се разтапям от всеопрощение, всепримирение и надежда. Бързо написвам няколко реда, залепвам писмото, без да го прочета още веднъж, и отивам в канцеларията, за да взема оттам изящната хартия, в която пристигна последната пратка порцеланови ангели. Увивам в нея розите и тръгвам да търся Фриц Крол, най-младия потомък на фирмата. Той е на дванайсет години.

— Фриц, искаш ли да спечелиш две хилядарки?

— Зная вече — отвръща Фриц. — Дайте ги! Същия адрес ли?

— Да.

Фриц изчезва с розите; той е третият разумен човек тази вечер. Всички знаят какво искат, Курт, Лиза, Фриц — само аз нямам никаква представа. И Ерна не е това, което искам — разбирам го в момента, когато вече не мога да извикам Фриц да се върне. Но какво е това? Къде са олтарите, къде са боговете и жертвите? Решавам да отида на Моцартовия концерт, макар че ще съм сам и музиката ще ми подействува още по-лошо.

Когато се връщам звездите трептят високо на небето. Стъпките ми кънтят по уличката и аз съм много възбуден. Бързо отварям вратата на канцеларията, завъртвам електрическия ключ и се стъписвам. Розите лежат до хектографа „Престо“, до тях писмото ми, неразпечатано, а до него едно листче, с което Фриц ми съобщава: „Дамата каза да отидете да се удавите! Поздрав, Фриц.“

Да отида да се удавя. Мила шега, няма що! Чувствувам се компрометиран до мозъка на костите, посрамен и разгневен. Мушвам бележката в студената печка. После сядам на моя стол и размишлявам. Гневът ми взема връх над срама, както винаги, когато човек истински се срамува и знае, че това е заслужено. Написвам ново писмо, вземам розите и отивам в „Червената мелница“.