Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Че как би могъл да внимава повече? Такова нещо се случва днес на хиляди хора. Нали не е бил банкер.
— Не, беше счетоводител. Съседите…
— Не обръщайте внимание какво казват съседите. Те са способни само на злобни клюки. А за всичко друго се осланяйте на бога.
Чувствувам, че не съм много убедителен; но какво мога да кажа на една жена при такива обстоятелства? Положително не това, което наистина мисля.
Тя избърсва очите си.
— Не би трябвало изобщо да ви разказвам това. Какво ви интересува то? Извинявайте! Но понякога човек не знае накъде…
— Нищо — казвам аз. — Ние сме свикнали. Ако знаете колко хора, които са загубили свои близки идват тук.
— Вярно, но не са ги загубили така…
— Напротив — обяснявам аз. — В тези тъжни времена това се случва много по-често, отколкото си мислите. Само през последния месец имаше седем такива случаи. Все хора, които не знаят вече какво да правят. Следователно все порядъчни хора. Непочтените намират изход. Жената ме поглежда.
— Мислите ли, че може да се постави надгробен камък, щом не е погребан в благословена земя?
— Ако имате позволение за гроб, може. Съвсем сигурно може в градските гробища. Ако желаете, изберете си един камък, ще го вземете, когато всичко се уреди.
Жената се оглежда. След това посочва третия поред от най-малките надгробни камъни.
— Колко струва един такъв?
Винаги е така. Бедните никога не питат веднага колко струва най-малкият; не го правят като че от някаква особена учтивост пред смъртта и покойника. Не желаят да питат първо за най-евтиния; дали после ще го вземат, това е друг въпрос.
Не мога да й помогна, обаче камъкът струва сто хиляди марки. Жената уплашено отваря уморените си очи.
— Ние не можем да платим толкова пари. Това е много повече отколкото…
Мога да си представя, че е повече от това, което е останало от наследството.
— Тогава вземете този, малкия — казвам аз. — Или просто една надгробна плоча, а не камък. Виждате ли, тук има една — тя струва тридесет хиляди марки и е много хубава. Нали искате да се знае само къде е погребан мъжът ви, а за тая цел е все едно дали ще поставите плоча или камък.
Тя разглежда плочата от пясъчник.
— Да, но…
Жената навярно няма пари да плати наема си за следващия месец, но при все това не иска да купи най-евтиното, като че ли на умрелия нещастник сега не му е все едно. Ако по-рано му беше влезла в положението малко повече, ако се беше вайкала по-малко с дъщеря си, той може би щеше да е жив все още.
— Ние можем да позлатим надписа — казвам аз. — Тогава ще изглежда много пристойно и благородно.
— С надписа повече ли ще струва?
— Не. Надписът е включен в цената.
Това не е вярно. Но не мога да постъпя иначе; тя е като врабче в черните си дрехи. Ако поиска сега някой дълъг стих от Библията, ще загазя; за да се издълбае, ще струва повече от плочата. Тя обаче иска само името и цифрите — 1875 — 1923.
Жената изважда от чантата си куп банкноти, които някога са били смачкани, а след това всички изгладени и свързани на пачки. Въздъхвам дълбоко — предплащане! Това отдавна не се е случвало. Тя сериозно отброява три пачки банкноти. Почти нищо не й остава.
— Тридесет хиляди. Искате ли да ги преброите?
— Не е нужно. Сигурно са толкова.
Трябва да са толкова. Тя положително ги е броила няколко пъти.
— Искам да ви кажа нещо — обяснявам аз. — Ние ще ви дадем и една циментова рамка. С нея гробът ще изглежда много правилно… очертан.
Тя ме поглежда уплашено.
— Даром — добавям аз.
Блясъкът на някаква лека, тъжна усмивка минава бързо по нейното лице.
— За пръв път някой е любезен към мене, откакто се случи това. Да не говорим за дъщеря ми. Тя казва, че позорът…
Жената си изтрива сълзите. Аз съм много смутен и се улавям, че се държа като актьора Гастон Мюнх в ролята на граф Траст от „Чест“ на Зудерман в градския театър. За да се отърва от това чувство изпивам глътка ракия след като жената си отива. После си спомням, че Георг все още не се е върнал от срещата си с Ризетфелд в банката и ставам недоверчив към самия себе си; може би извърших това с жената само за да подкупя Господ. Едно добро дело срещу друго — надгробна рамка и надпис срещу тримесечна полица на Ризенфелд и порядъчна доставка гранит. Това толкова ме ободрява, че изпивам още една ракия. После виждам вън по обелиска следите на фелдфебела Кнопф, донасям кофа вода, за да ги измия, и високо го проклинам. Но Кнопф спи в стаята си като праведник.
— Само шест седмици — казвам разочарован.
Георг се смее.
— Една полица за срок от шест седмици не е за пренебрегване. Банката не искаше да даде повече. Кой знае колко ще се покачи доларът дотогава! Затова пък Ризенфелд обеща след четири седмици пак да намине насам. Тогава ще можем отново да се споразумеем.