Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Моля, предайте това на госпожица Герда Шнайдер — казвам на портиера. — На акробатката.
Накиченият с всевъзможни ширити мъж ме поглежда, като че съм му предложил да извърши нещо неприлично. Той показва с палец величествено през рамото си.
— Потърсете за това някой от младите прислужници!
Намирам един млад прислужник и му давам указание.
— Предайте този букет по време на представлението.
Той обещава. Дано Ерна да е тук и да види! След това скитам известно време из града, докато се уморя, и се връщам в къщи.
Посреща ме някакво мелодично клокочене. Кнопф пак се е изправил пред обелиска и пикае. Аз мълча; не искам вече да споря. Вземам една кофа, напълвам я с вода и я плискам пред краката на Кнопф. Фелдфебелът облещва очи.
— Наводнение! — мърмори той. — Съвсем не знаех, че е валяло. — И се заклатушква към дома си.
VI
Над гората свети прибулена, червена луна. Душно и тихо е. Човекът от стъкло преминава безшумно. Той може да излезе сега; слънцето няма вече да превърне главата му в лупа. При все това от предпазливост той е обул дебели гумени обуща — би могла да се появи буря, а за него тя е още по-опасна от слънцето. Изабела седи до мене на една пейка в градината пред отделението за неизлечимо болните. Тя е облечена в тясна черна ленена рокля, босите й крака са обути в златни обуща с високи токове.
— Рудолф — казва тя, — ти пак ме изостави. Последния път ми обеща да останеш тук. Къде беше?
„Рудолф — мисля си, — слава богу!“ Тази вечер не бих могъл да понасям Ролф. Прекарах един неспокоен ден и се чувствувам като че някой е стрелял в мене с ловджийска пушка и ме е надупчил със съчми от сол.
— Не съм те изоставил — отговарям аз. — Бях си отишъл, но не съм те изоставил.
— Къде беше?
— Вън, някъде…
Беше ми на устата да кажа: „Вън, при лудите“, но навреме се възпрях.
— Защо?
— Ах, Изабела, сам не зная. Човек върши толкова много неща, без да знае защо…
— Аз те търсих през тази нощ. Луната беше там… не тази там отвъд, червената, неспокойна, която лъже… а другата — студената, ясната, от която може да се пие.
— Сигурно щеше да бъде по-добре, ако бях тук. — Облягам се назад и чувствувам как от нея към мене прелива спокойствие. — Как може да се пие луната, Изабела?
— Във водата. Това е съвсем просто. Тя има вкуса на опал. Почти не я усещаш в устата; но по-късно… тогава чувствуваш как тя започва да свети в тебе. Блясъкът й излиза от очите ти. Но не бива да палиш лампа. В светлината тя увяхва.
Хващам ръката на Изабела и я поставям на слепоочието си. Тя е суха и хладна.
— Как се пие луната във вода? — питам аз.
Изабела отдръпва ръката си.
— През нощта държиш чаша с вода навън, през прозореца… така. — Тя протяга ръка. — Тогава луната влиза. Може да се види как чашата става светла.
— Искаш да кажеш, че луната се отразява вътре.
— Не се отразява. Тя е вътре. — Изабела ме поглежда. — Отразява се… Какво искаш да кажеш с това „отразява се“?
— Отражението е образът в едно огледало. Можеш да се огледаш в много неща, които са гладки. И във водата. Но при все това не си вътре.
— Които са гладки! — Изабела се усмихва учтиво, но не вярва. — Наистина ли? Чудно нещо!
— Защо да е чудно? Когато застанеш пред огледалото, ти също се виждаш.
Тя събува едната си обувка и разглежда крака си. Той е тесен и дълъг и не е обезобразен от стягане.
— Да, може би — казва тя, все още учтиво, но незаинтересувано.
— Не може би. Положително. Но това, което виждаш, не си ти. То е само отражение. Не си ти.
— Не, не съм аз. Но къде съм аз, когато то е там?
— Ти си пред огледалото. Иначе то не би могло да те отрази.
Изабела обува отново обувката си и поглежда нагоре.
— Сигурен ли си, Рудолф?
— Съвсем сигурен.
— Аз не. А какво правят огледалата, когато са сами?
— Отразяват това, което е пред тях.
— Ами ако пред тях няма нищо?
— Не е възможно. Все има нещо.
— А през нощта? При новолуние… ако е съвсем тъмно, какво правят тогава?
— Тъмнината — отговарям аз, без да съм вече така напълно убеден, защото как може да се отразява най-дълбоката тъмнина? За да се отрази нещо, все пак трябва да има малко светлина.
— Тогава значи, те са мъртви, ако е съвсем тъмно?
— Може би спят… а когато светлината се върне, те се събуждат.
Изабела кима замислено и притегля роклята си плътно към краката.
— А когато сънуват? — пита неочаквано тя. — Какво сънуват те?
— Кои?
— Огледалата.
— Мисля, че те винаги сънуват — казвам аз. — Сънуват цял ден. Сънуват нас. Сънуват ни от другата страна. Каквото при нас е отдясно, у тях е отляво, а каквото е отляво, у тях е отдясно. Изабела се обръща към мене.