Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
V
Една жена в траурни дрехи се вмъква през портата и се спира нерешително в двора. Аз излизам навън. Мисля си: „Клиентка, която иска да купи надгробен камък“ — и запитвам:
— Желаете ли да видите нашата изложба? Тя кима, но веднага добавя:
— Не, не, това още не е необходимо.
— Вие спокойно можете да я разгледате. Не е нужно да купувате нищо. Ако желаете, ще ви оставя и сама.
— Не, не! Аз идвам… аз исках само…
Изчаквам. В нашата работа няма никакъв смисъл да бъдеш много настойчив.
След известно време жената казва:
— Аз исках… за моя мъж…
Кимам и продължавам да чакам. В същия момент се обръщам към редицата на малките белгийски надгробни камъни.
— Тези тук са много хубави паметници — казвам най-после.
— Да, сигурно, само че… — Тя пак се запъва и ме поглежда почти умолително. — Не зная дали изобщо е позволено — проговаря най-сетне тя с мъка.
— Какво? Да поставите надгробен камък? Кой може да ви забрани това?
— Гробът не е в гробището…
Поглеждам я изненадан.
— Пасторът не иска моят мъж да бъде погребан в гробището — казва тя бързо и тихо, с извърнато настрана лице.
— Защо не иска? — питам учуден.
— Той… понеже той сам посегна на живота си-изговаря с усилие жената. — Самоуби се. Не можеше повече да издържа.
Тя стои и ме гледа втренчено. Още е уплашена от това, което каза.
— Вие искате да кажете, че поради това той не може да бъде погребан в гробището? — питам аз.
— Да. Не може да бъде погребан в католишкото гробище. В благословена земя.
— Но това е глупост! — казвам ядосан. — Той би трябвало да бъде погребан в двойно благословена земя. Никой не посяга на живота си току-тъй. Съвсем сигурна ли сте, че това е вярно?
— Да, пасторът го каза.
— Пасторите много говорят, това им е работата. В противен случай къде трябва да бъде погребан?
— Извън гробищата. От другата страна на черковната стена. Не на благословената страна. Или в градските гробища. Но там не бива. Там всички лежат безразборно.
— Градските гробища са много по-хубави от католишките — казвам аз. — И там погребват католици. Тя клати глава.
— Не бива. Той беше набожен. Трябва… — Очите й изведнъж се напълват със сълзи. — Той сигурно не е помислил, че няма да може да бъде погребан в благословена земя.
— Навярно той въобще не е мислил за това. Но вие не се тревожете заради вашия пастор. Аз зная хиляди много набожни католици, които не са погребани в благословена земя.
Тя бързо се обръща към мене.
— Къде?
— По бойните полета в Русия и Франция. Те лежат там заедно в масови гробове — католици, евреи и протестанти, и аз мисля, че бог няма нищо против.
— Това е друго. Те са загинали в бой. А моят мъж…
Сега тя заплаква неудържимо. В нашата търговия сълзите са нещо обикновено; но тези сълзи са по-особени. При това жената е като вейка; мислиш, че вятърът може да я отвее.
— Навярно в последния миг той се е разкаял — казвам аз, само за да кажа нещо. — А щом се е разкаял, всичко е простено.
Жената ме поглежда. Толкова е жадна за мъничко утеха!
— Наистина ли мислите така?
— Разбира се. Свещеникът, естествено, не знае това. Знае го само вашият мъж. А той не може вече да го каже.
— Пасторът твърди, че смъртният грях…
— Мила госпожо — прекъсвам я аз. — Бог е много по-милосърден от свещениците, можете да ми вярвате.
Сега разбирам какво я измъчва. Не толкова неблагословения гроб, колкото мисълта, че мъжът й като самоубиец трябва да гори за вечни времена в ада и че може би ще бъде спасен и ще се отърве с няколко стотици хиляди години в чистилището, ако бъде погребан в католишки-те гробища.
— Всичко стана заради парите — казва тя. — Те бяха вложени в спестовната каса за пет години, докато детето навърши пълнолетие, и затова не можеше да ги тегли. Тези пари бяха зестрата на дъщеря ми от първия ми брак. Той й беше настойник. Когато преди две седмици доби право да ги изтегли, те вече не струваха нищо, и годеникът върна годежа. Той се е надявал, че имаме пари за по-голяма зестра. Преди две години тези пари щяха да стигнат, но сега те вече нищо не струват. Дъщеря ми плака много. Мъжът ми не можа да издържи. Мислеше, че той е виновен; трябвало повече да внимава. Но парите можеха да бъдат изтеглени само след като дъщеря ми навърши пълнолетие. Така лихвата беше по-висока.