Принципът на доминото
- Автор: Кенеди Адам
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евгения Чолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принципът на доминото». Краткое содержание книги:
Тези, които управляват света — парите, войните, хората. Те знаят как да прикрият всяка мръсотия. Защото имат много тъпи копелета за изкупителни жертви… Но Рой Тъкър не иска да бъде „тъпото копеле“. И тръгва срещу правилата.
Срещу техните правила…
Многобройните чарове на Коста Рика са убедили хора от много националности да се пенсионират тук, където могат да живеят в мир и хармония заедно с 2 000 000 други жители и да се наслаждават на пълна лична свобода в мирно, стабилно и демократично общество…
„Пълна лична свобода“ — тази фраза продължаваше да скача напред-назад в ума ми. Дали онзи, който го е писал, си е мислел, че читателите ще го повярват?
Обърнах на страницата с общите описания:
Коста Рика е разположена в южния край на Централна Америка, между Панама на юг и югоизток и Никарагуа, с която граничи на север. Тихият океан и Карибско море са съответно западните и източните й граници.
Продължих дотам, докъдето се казваше, че Сан Хосе е на 3480 стъпки над морското ниво; че паричната единица е един колон, който се равнява на около дванадесет щатски цента; официалният език е испанският; националният спорт е футболът. Под ИСТОРИЯ пишеше:
Коста Рика е открита през септември на 1502 от Христофор Колумб, по време на неговото четвърто и последно пътуване към „Индия“.
Продължих надолу към:
За разлика от повечето други страни в Латинска Америка Коста Рика няма традиция с военните хунти и диктаторите. Последният метеж е гражданската война отпреди двадесет и пет години и веднага след това армията бе премахната.
Това звучеше впечатляващо. Тогава съзрях кратък пасаж под ИЗТОЧНИЦИ НА НАСЕЛЕНИЕТО.
Населението на Коста Рика е главно от испански произход. От аборигените, които са населявали територията в доколумбовата епоха, са останали само няколко хиляди, разпръснати в малки племена из цялата страна.
Върнах брошурата обратно и се загледах през прозореца за известно време. Продължавах да се чудя кой е видял, че аборигените са разпръснати в малки племена, вместо да се обединят в едно голямо племе. И дали човекът, който е написал реда за „пълната лична свобода“, не е бил абориген.
35
Тейг ме чакаше на аерогарата в Сан Хосе, току-що избръснат, самоуверен и усмихнат.
— Наех едно малко селскостопанско самолетче да ни откара до Пунтаренас. Полетът ще трае само петнайсет минути. После още двайсет с кола покрай брега до Хуапала и ще си бъдете вкъщи.
— Ами Телма?
— Тя е там. Каза, че ще ви сготви вкусно ядене.
Слънцето залязваше, когато излетяхме с „Чесната“. Носехме се право на запад, ниско над планините, а слънцето продължаваше да грее пред нас, докато теренът бавно се спускаше към морското ниво. От летището в Пунтаренас можеше да се види океанът.
В колата беше необичайно тихо след режещия звук от мотора на „Чесната“ и вятъра, биещ в корпуса. Вторият пилот на самолета караше колата — четиридесетгодишна лимузина „Ласал“, със стъклена преграда между предните и задните места. Ние с Тейг седнахме отзад.
— Мисля, че ще ви хареса къщата — рече Тейг. — Разположена е съвсем самичка сред хълмовете на брега. Но е само на десет минути ходене пеша до Хуапала. И е съвсем близко с кола до Пунтаренас.
— На Телма харесва ли й?
— Мнението й беше твърде сдържано. Но вие ще получите доклад от първа ръка след няколко минути.
— Какво сте й казали?
— Съвсем малко. Мислех, че вие бихте се справили с това по-добре от нас. Тя знае, че сме ви помогнали да излезете от затвора и че сме я довели тук да ви чака. Телма не разпитваше много. От момента, в който й предадохме писъмцето ви, тя прояви готовност да ни сътрудничи.
— Все пак ще трябва да й обясня нещо.
— Телма не е виждала документите. Тя не знае как сте излезли от затвора. Вероятно е убедена, че ние сме организация, която се опитва да помогне на невинни хора, че намираме нови доказателства и се опитваме да организираме нов процес.
— Така ли й казахте?
— Струва ми се, че Пайн й намекна нещо такова.
— Ами ако аз не искам да я лъжа?
— Тогава недейте. — Тейг си запали цигара. — Това си е ваша работа. В такъв случай ще имате много въпроси, на които няма да можете да отговорите.
Докато минавахме покрай пищната растителност от двете страни на пътя, внезапно се беше стъмнило съвсем, почти до мастиленочерно. А някъде в далечината отдясно до нас достигаше шумът на прибоя.
— И какво по МОИТЕ въпроси? — попитах.
— Имате ли някакви?
— Вие какво мислите?
— Мисля, че ако бях на ваше място сега, в главата ми щеше да има само един въпрос. Дали да вдишвам с пълни гърди чистия океански въздух на това място и мириса на цветята, дали да си пийвам и да си бъбря с жена си, или да седя в килията си в Хобарт.
Свихме от шосето нагоре по криволичещ коларски път до една къщичка, построена от греди. Прозорците откъм океана светеха.