Принципът на доминото

— Казвам се Уолдроун. Да има някакво съобщение за мен?

Мъжът зад гишето, с рошава черна коса и широко, плоско лице с цвят на кафе, погледна върху рафтчето за съобщения и поклати глава.

— Не, сър. Нищо за Уолдроун.

— Къде е барът? — попитах.

— Нагоре по тези стълби.

Поседях в бара около час. Изпих три уискита и изядох един сандвич с пиле. Бях на път за бюро „Браниф“ отново, когато чух името си по високоговорителя.

— Мистър Уолдроун. Мистър Хари Уолдроун. Моля ви, отидете при двадесет и четвърти изход на синята площадка за качване.

Пътниците вече влизаха в самолета, когато стигнах до изхода. На информационното табло пишеше „Гватемала сити“.

След като излетяхме, си прегледах билета. Местоназначение: Гватемала сити — Тегусигалпа. Натиснах сигналния бутон и стюардесата се появи.

— Къде е Тегусигалпа? — попитах.

— Това е столицата на Хондурас.

— Този самолет там ли отива?

— Да, сър. Първо в Гватемала сити, после в Тегусигалпа.

Изгълтах две напитки, докато донесат храната. После легнах да спя. Когато се събудих, навън валеше. И валя през целия път до Гватемала сити. Докато стояхме на земята, бушуваше страхотна буря със светкавици. Спря да вали точно когато излитахме отново.

Тегусигалпа не е удобно място за приземяване на самолети. Тези, които са дошли да живеят тук преди стотици години, не са мислили за летателни апарати и не са отчитали какъв проблем за самолетите може да бъде приземяването им сред тези планини. Като наближихме, погледнах от прозореца и видях летището — отлично проектирано върху три хиляди стъпки дълга плоча от гранит. Когато стюардесата отвори за момент вратата на пилотската кабина, можах да чуя смеха на пилота. Това никак не ме накара да се чувствам по-спокоен за планините. Реших да дръпна сенника и да не гледам. Но когато усетих самолетът да се хлъзга покрай стръмния ляв бряг, дръпнах сенника отново. Върхът на крилото беше сякаш на пет стъпки от планинската скала. Наклонихме се с около четиридесет и пет градуса, после се спуснахме рязко и се насочихме към ивицата земя. Обикновено нещо.

Този път имаше кой да ме чака. Самолетният стюард. Той взе чантата ми и забърза към входа на аерогарата, а аз се влачех след него, надолу по дългия коридор. Минахме през една бетонна площадка и изкачихме няколко стъпала към малък самолет. Бях останал без дъх и без търпение, когато заех мястото си и той ми пъхна билета в ръката.

— Къде отивам, но дяволите? — попитах.

— В Сан Хосе — отвърна гой. После отмина по пътеката, излезе през вратата на салона и я затвори след себе си. Докато стюардесата заключваше бравата, самолетът потегли напред.

Не беше нужно да питам за Сан Хосе. Имаше карта в джобчето на седалката пред мен. Имаше също и напечатана брошурка за Коста Рика. Отгоре на първата страница пишеше „Информация от интерес за пенсионерите“.