Червеният корсар

— Нюпортци говорят, че търгувате с роби.

— Вашите селски клюкарки никога не грешат! Ако на земята наистина са съществували някога магьосници, първият от това коварно племе е бил селски кръчмар, вторият — селски лекар, а третият — селски свещеник. Правото на четвъртото почетно място биха могли да си оспорват бръснарят и шивачът. Родрик!

След последната дума, с която така безцеремонно прекъсна речта си, капитанът удари леко един китайски гонг, окачен заедно с други странни предмети за една от таванските греди така, че лесно да се стига с ръка.

— Хей, Родрик, да не си заспал?

От една от двете малки каюти, построени при кърмата на кораба, леко и пъргаво изскочи някакво момче и застана мирно пред този, който го бе повикал.

— Върна ли се лодката? Отговорът беше утвърдителен.

— Всичко ли мина благополучно?

— Генералът е в каютата си, сър, и може да ви отговори по-добре от мен.

— Тогава нека Генералът се яви да докладва какво е свършил. Уайлдър беше толкова заинтригуван, че дори затаи дъх, за да не пречи на събеседника си, който изведнъж се бе замислил. Момчето се промъкна през люка като змия, провираща се в дупката си, или по-право като лисица, която се мушва в леговището си, след което в каютата се възцари дълбока тишина. Капитанът на кораба, подпрял главата си с ръка, като че бе забравил за присъствието на външен човек. Мълчанието можеше да продължи още много, ако не го бе прекъснало появяването на трети човек. От тесния люк бавно израсна права, скована фигура, досущ както на сцената се появява театрален призрак, и се обърна почтително с лице към капитана.

— Чакам вашите разпореждания — произнесе мънкащ глас, излизащ от устни, които почти не се движеха.

Уайлдър трепна пред това ненадейно видение, а и самият вид на непознатия беше толкова странен, че би учудил всеки зрител. Ако се съди по лицето със загрубели от дългогодишна служба черти, този човек имаше петдесет години. То цялото беше червено, само бузите бяха изпъстрени с ония характерни издайнически жилчици, които така поразително приличат на извивки на лоза и вероятно са дали повод за поговорката: „Хубавото вино няма нужда от хвалби“. Темето му беше плешиво, но около всяко ухо се виеше кичур посивяла коса, намазан с брилянтин и сресан по войнишки. Имаше дълга шия, отдолу с широка черна вратовръзка; раменете, ръцете и тялото принадлежаха на висок човек, загърнат в пелерина, която, макар и прилично скроена, явно служеше за нещо като домино. Когато човекът заговори, капитанът вдигна глава и възкликна, сякаш изненадан:

— Аха, Генерале, значи вече сте на поста си? Бяхте ли на брега?

— Да.

— Намерихте ли мястото? А човека?

— И едното, и другото.

— А какво направихте?

— Изпълних нарежданията.

— Отлично. Вие сте образцов по изпълнителност офицер, Генерале, затова ви обичам от все сърце. Викаше ли оня?