Прозрачни витражи
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: З. Петков
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Прозрачни витражи». Краткое содержание книги:
Но те преувеличават. С два порядъка.
Таксито обикаля из Дийптаун. Излиза на границата между руският и американският сектор, огромна светеща арка, чийто размах не оставя съмнение за авторството. Казват, че склонният към гигантомания скулптор напоследък създава творенията си единствено в дълбината…
Гмурваме се под арката и се озоваваме на московските улици.
Не всички са нарисувани достатъчно добре. Както се получи. Но понякога приликата с реалността е просто поразителна. Когато приближаваме „Пчеларска“, аз забелязвам катаджия, стоящ на същото място, където беше и в реалността — миналата нощ. Трепвам.
Не, така и до дийп-психоза ще я докарам…
Пред сграда номер пет се разплащам с шофьора и излизам от автомобила. Разбира се, няма никой. Чингиз не ме чака, а и хора почти няма. Улицата изглежда като истинската, е, и на това благодаря. Сигурно тук е живял някой от програмистите, работили над проекта, и затова се е постарал…
Приближавам се към мястото, където бяхме през нощта. И замирам.
Сигурно през нощта е валяло дъжд. Виртуален, разбира се.
А тук е стояла кола. Правоъгълникът върху асфалта е по-светъл, основната сила на дъжда е отишла върху автомобила.
Навеждам се и вдигам от тротоара подгизнал фас. „Милд Севън“. Какво пушеше Чингиз? Не… Не помня…
Хвърлям угарката и гнусливо си изтривам пръстите с кърпичка.
Нищо необичайно! Абсолютно нищо! Времето във виртуалната Москва се променя точно както в истинската. Това е стандартна поддръжка на сървъра, нищо сложно няма. Е, тук има и автомобили, обикалят, създават фон. Просто съвпадение.
Та аз се срещах с Чингиз в реалността!
Нали?
Казах му, че ще вляза в дълбината. Чингиз предложи да се срещнем в реалността. Аз му отговорих… какво по-точно му отговорих? С някаква странна фраза… „на неутрална територия“… Чингиз се съгласи, предложи този адрес и провери дали изобщо съществува.
Дийптаун често го наричат „неутрална територия“…
Изведнъж ми се завива свят. Сякаш съм уморена до смърт. Или не мисля за това, за което си струва да се мисли…
— Карина?
Обръщам се и поглеждам Чингиз.
Този път е дошъл сам. А колата е абсолютно същата. Сега мога да я разгледам по-добре — „Ягуар“.
— Не знам защо, но си помислих, че ще те намеря тук. — Чингиз неловко разперва ръце. — Първо отидох до паметника на Спамъра. Не те намерих, тръгнах насам… и така.
— Изключиха ли ви? — питам аз. Иска ми се да попитам нещо друго. Говоря не каквото искам! Правя не каквото искам! Но затова пък правя това, което… е разрешено?
Разрешено от кого?
— Да. — кима Чингиз. — Всичките ми способности… не струват нищо, когато провайдера те изключва от мрежата. Само по една команда от МВД.
— А как влезе? — питам аз.
— Както едно време. През телефонната линия. — Чингиз се намръщва. — Усещам се сякаш съм минал на „Жигула“.
— И това е автомобил, много хора нямат и такъв. — машинално отвръщам аз. Да имаш автомобил в дълбината — това е разкош, някога частният транспорт беше напълно забранен. А да имаш виртуален „Ягуар“… данъкът за него е същият като на истинския. Както и на виртуалните „Ролекси“, „Патек Филип“, стогодишните уискита… човешкото тщеславие е живо и в дълбината…
— Извинявай, не исках да те обидя. — искрено отвръща Чингиз. — Е… какво стана там?
— Нищо. Всичко се провали. — отговарям аз. И започвам да разказвам — за шофьора, успял да извърне волана, за убиеца, съживил лисичето…
Чингиз се усмихва все по-широко и по-широко. Трябва да го попитам нещо друго… съвсем различно: Къде всъщност се срещнахме с него!
Но аз продължавам да разказвам.
— Надявах се на това. — казва Чингиз. — Честна дума, надявах се.
— Защо? — питам аз.
— Дълбината — това е нещо повече, отколкото сме свикнали да смятаме. — убедено казва Чингиз. — Това не е само жизнена среда. Това е още нещо. Ние сме частички от дълбината. Тя става такава, каквато ни се иска да я видим. Ако всички искахме да напълним улиците с щамповани дайвъри — би се случило. Но ние не искахме — и дълбината не го позволи.
— Говориш така, сякаш тя е жива. — отбелязвам аз.
— А аз си мисля, че е точно така. — Чингиз дори не се притеснява от думите си. — Мрежата се разрасна твърде много. Не можеш да свържеш заедно милиони компютри и да очакваш само количествени изменения. Ние оставяме следи в дълбината. Сенки, отпечатъци от думи, постъпки, желания. Ние… сякаш я учим. Отдаваме й частица от душата си… и един ден тя ще се осъзнае.