Прозрачни витражи
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: З. Петков
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Прозрачни витражи». Краткое содержание книги:
— Не трябва да се извинявате, Антоне. — казвам аз. — Аз си свърших работата. Цялата ви идея е една детинщина. Но вие сам сте се наказали за нея — със затвор.
— Няма страшно. Неограничена свобода не съществува. — философски отговаря Стеков. — Убедихте ли се, че целта на този… този атракцион са експерименти по създаване на дайвъри?
— Антоне! — намесва се Чингиз. — Няма смисъл. Карина разбира всичко, но не ни подкрепя.
— Изглежда, не само аз? — не се удържам от ирония.
Противно на очакванията, никой не възразява.
— Не само ти. — съгласява се Чингиз. — Имаме един приятел… той е дайвър. Но неговите способности са особени, уникални по рода си. Той може да унищожи затвора. Може да направи така, че никой от затворниците няма да стане дайвър.
— Откъде такива таланти? — питам аз. Лицето на Чингиз е сериозно, но изобщо не вярвам на думите му.
Чингиз свива рамене.
— Така се получи… той работи непосредствено с дълбината. Но не иска да се намесва.
— Защо? — питам аз с любопитство. Да оставим възторжените епитети на съвестта на Чингиз и да допуснем, че приятелят му наистина е толкова силен.
— Той каза почти същото, което и ти, Карина. — Чингиз ме гледа през очилата на „стандартния програмист“. — Че не трябва да смесваме реалният свят и дълбината. Че виртуалността — това е ново общество, нова реалност, свят без държавни граници и езикови бариери. Неутрална територия, както е прието да се казва. Кът от бъдещето, проникнал в нашето време. Дълбината сама ще изгради себе си, нейните обитатели ще решат какво да приемат и какво да отхвърлят.
— Браво на вашият приятел.
— Известно време подозирах, че ти си една от маските му. — признава Чингиз.
Свивам рамене. Случва се. Матрицата го е хванала.
— Ще наблюдаваш ли експеримента? — пита Чингиз след кратка пауза.
— Да.
— И ние. — кима Чингиз. — Не смятат да провеждат експеримент с Антон. За днес са предвидени само три опитни зайчета.
Да, явно в недрата на правителствените сървъри Чингиз се чувства като у дома си. Но не се възмущавам, а питам:
— И кои са те?
— Вече ти ги показаха. Убиецът, който иска да дресира лисичето. Шофьорът, който катастрофира. И още един убиец, затворен в безлюден град.
— Сигурно знаеш какво ще направят с тях? — питам аз.
— Знам. Лисичето ще умре. Под колелата на камиона отново ще попаднат две деца. Убиецът ще намери умираща жена.
— Аз видях всичките… — учудено казвам аз. — И тримата…
— Сигурно подполковникът иска да направи приятна изненада. — усмихва се „стандартният програмист“ с твърдата усмивка на Чингиз. И изведнъж разбирам — той също подготвя своите изненади. Каквото и да говоря аз, или онзи здравомислещ супердайвър, просто Чингиз е от хората, които е невъзможно да спреш. Дори и да се съгласи, че дълбината сама ще вземе решение, това няма да го смути.
Той просто ще обяви, че той е дълбината.
И ще решава вместо всички.
— Напускам ви, господа. — казвам аз и ставам. Младежът не се намеси в разговора — забавляваше се в ъгъла със старата главоблъсканица „кубчето на Рубик“. Антон Стеков ме гледа тъжно и от време на време въздиша. А Чингиз в тялото на „стандартният програмист“ е просто говоряща кукла.
— Антоне, само един въпрос…
— Да? — скръбно пита Стеков.
— За какъв дявол се съгласихте на това? Не, разбирам — висши принципи, антидържавни настроения, анархистичната ти натура… прочетох досието ти. Но да влезеш за половин година в затвора? Защо?
Явно уцелвам десятката. Стеков започва да се колебае, да се оглежда към приятелите си и даже малко да се изчервява.
— Още някакво провинение ли имаш? — питам директно аз. — От какво се криеш в затвора? Друго престъпление или бандити…
— О, господи, ама че напориста жена! — шумно се оплаква Стеков. — Ето защо.
И се щипе по солидния корем.
Нищо не разбирам, стоя и разстроено гледам притеснения, а поради това — шумен и малко агресивен хакер.
— Много се отпуснах в последно време. — тъжно съобщава Стеков. — Такова шкембе отпрах, мотоциклета направо ще се разпадне под мен, момичетата ми се смеят в лицето. Да ме беше видяла преди — бях строен като млада топола! Не ми достига воля — щом пийна една бира и апетитът ми веднага се разиграва. Качих петнайсет килограма за една година. Даже на лекар ходих, а той: „половин година на строга диета“… като че ли мога да издържа. А тук всичко е както трябва: храненето е строго по минималните норми, между яденетата не можеш да намериш нещо за хапване, за бирата направо забрави…