Прозрачни витражи
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: З. Петков
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Прозрачни витражи». Краткое содержание книги:
Чингиз мълчи.
— Сигурно аз съм такава принцеса. — продължавам аз. — Към който и да посегна, нищо не се получава. И ти недей се стреми към мен.
— Знам за този пъзел. — изведнъж отговаря Чингиз. Гласът му се променя, става смутен, дори виновен. — Знаеш ли, че тези пъзели се нарязват по случаен начин чрез схема, изчислена на компютър?
— Е…
— Случвало ли ти се е вместо едно парче да поставиш друго? И то уж да е подходящо… остава пролука, но миниатюрна, незабележима…
— Случвало се е.
— Та така, веднъж пъзела бил разкроен много неудачно. Той е можел да се сглоби по два начина. Ако го сглобиш неправилно, се получавали пролуки — но съвсем малки, незабележими. А в центъра оставало празно място. Скандалът беше чудовищен, поне една трета от купувачите го глобили неправилно и засипали фирмата с рекламации.
— Лъжеш ли? — разстроено питам аз. — Не може да стане така!
— Сигурно не е могло да стане случайно. — признава Чингиз. — Но фирмата е била хакната по мрежата от един млад и много безотговорен руски хакер… той решил да се пошегува, седял цяла нощ над изчисленията… и изобщо не се е замислил, че заради тази шега десет хиляди души… Честна дума, Карина, едва после разбрах…
Колко жалко, че виртуалната посуда не се чупи!
Аз стоварвам бутилката на главата на Чингиз, но той успява да отскочи.
— Ти, жалък, гнусен, безчувствен, страхлив урод! — аз се задавям в търсене на подходящи епитети. — Ти!
— Защо урод? — възмущава се Чингиз, стоейки на безопасно разстояние. — Карина, честна дума, разкайвам се!
— Знаеш ли как ревах! — крещя му аз. — Сигурно и досега имам психическа травма!
Целият парк ни наблюдава любопитно. Включително и разхождащият се полицай. Втори ден подред, на същото място… Ама че излагация…
— Имам познат психоаналитик… — ловко се отклонява Чингиз. — Карина, прости ми! Тогава бях млад и глупав!
Аз се обръщам и гордо се отдалечавам от паметника. Някой от тълпата подвиква подигравателно. Чингиз ме догонва и моли жалостиво:
— Слушай, това беше преди петнайсет години! Да бях убил някого, досега вече да съм излежал присъдата! Карина, как мога да… изкупя вината си?
Спирам и го измервам с поглед. И казвам, подчертавайки всяка дума:
— Утре. В осем. Пред моят вход. С букет цветя, и имай предвид — не обичам рози.
— В осем… — унило повтаря Чингиз.
— Осем вечерта. — уточнявам аз.
Все пак, не съм чак толкова жестока.
— Наистина, много ми е неудобно… — отново започва Чингиз.
— Изчезвай и да не съм те видяла до утре! — командвам аз. Чингиз кима — и се разтваря във въздуха.
— Дайвър… — мърморя си аз.
Правя още няколко крачки — и започвам да се смея.
Над себе си. Над малкото момиче, което искаше по-бързо да сглоби пъзела и предпочиташе да не забелязва неточностите. Която си измисли цяла философия. Над глупавото момиче, което изобщо не искаше да порасне.
Интересно, за колко ли дни ще успея да сглобя правилно пъзела?
1011.1
„Огледала“
(Син финал)
Коя съм аз?
И аз бих искала да разбера. Всички ние, предпочитащите да живеят в дълбината, сме странни. Всеки си има своите чудатости. Но когато чудатостите станат твърде много, разликата между тях изчезва.
Какво от това, че моята приятелка скача с парашут в дълбината, а в живота се бои от високо? Какво от това, че първият ми виртуален съпруг се оказа десетгодишен хлапак от Украйна? Какво от това, че понякога обичам да отида в гората, която се е разпростряла около Дийптаун — безкрайна и доста унила гора, тя просто „запълва фона“ — да отида и да бродя с часове… там винаги е утро, там винаги е полумрак и гората няма край…
Ние всички сме толкова странни, че ставаме обикновени…
— Аз съм най-обикновена. — казвам аз на Томилин. — Е… стоя в дълбината повече от другите, това е всичко… Сигурно затова разбрах.
— Денис, излез. — нарежда Томилин, гледайки към мен. — Знаеш… какво да правиш.
Програмистът излиза. А Томилин прави крачка към мен, хваща ме здраво за лактите, поглежда ме в очите и казва, минавайки на „ти“:
— Откъде си, момиче?
Опитвам се да се измъкна, но той ме държи здраво. Не грубо, но не успявам да се измъкна…
— Нали видяхте документите ми…
— Твоите документи не струват дори клавиатурата, на която са набрани! В Управлението по Надзора няма сътрудница Карина Опекина!
Може би той има дийп-психоза?
— Ами тогава защо не ме арестувате… — мърморя аз, опитвайки се да освободя ръцете си. Когато някой се е „заблудил“, по-добре да не спориш с него. Трябва да го убеждаваш, трябва да бъдеш логичен.