Прозрачни витражи
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: З. Петков
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Прозрачни витражи». Краткое содержание книги:
— Направо си крейзи! — радостно крещи „синът на стандартния програмист“.
А Чингиз направо замръзва от стъписване.
Никога не бих повярвала!
Да влезеш в затвора, за да свалиш излишните килограми!
— До къде я докарах — започнах да чета книги за целолулита, изчислявах изядените калории на калкулатора, постоянно киснех в банята. — продължаваше да се оплаква Стеков. — Бягане сутрин, бягане пред сън… само ми отваряше апетит…
Бавно и внимателно се оттеглям към изхода.
Може би Антон Стеков наистина е толкова нестандартен, че спокойно би се подложил на държавна диета…
А ако не — сигурно няма да изпусне случая да се погаври с надзирателите, като дава тази версия.
— Психари! — казвам аз и изскачам от „Вътрешната Монголия“ на Антон Стеков.
И със закъснение разбирам, че реакцията ми е подобаваща за шестнайсетгодишен хаймана.
Лудница. Не, ние всички, които прекарваме десетки часове в дълбината, сме малко побъркани. Но тези тримцата са съвсем краен случай!
Пазачът не се интересува от моите изживявания в килията на Стеков. Или не знае какво всъщност става там, или е получил инструкции да не се намесва. Връщам се в кабинета на Томилин половин час преди уреченото време.
Неизвестно защо, подсъзнателно очаквах да видя там нови лица. Някакви висши чинове, които с напрегната усмивка са поставили шлемовете на главите си и сега се държат като деца в бонбонена фабрика.
Но Томилин е сам. Все пак работата е твърде несигурна, та висшите чинове да рискуват да присъстват. Предстоящият експеримент намирисва, ох как намирисва…
— Седнете, Карина. — подполковникът ми се усмихва с предишната любезност. На масата вече няма мушкато, намеците са свършили. — Как беше разходката?
Видял ли е какво става в килията на Стеков?
Ако е искал, е видял.
Значи трябва да изхождам именно от това.
— Повече от полезна. — казвам аз и Томилин се намръщва за момент. Нека превърти разговора в главата си, опитвайки се да разбере какво ме е заинтересувало. — Кажете ми, какво трябва да предприеме персонала на затвора, ако се открие проникване в затвора?
— Да повика охраната. — мигновено реагира подполковникът. — Ако няма следи от проникване, да не се обръща внимание на всички възможни посетители. Дори ако затворникът прави секс с Мерилин Монро или разговаря на философски теми с Чебурашка. Откъде да знаем какво са измислили психолозите в „зоните за катарзис“?
Ясно. Чингиз и Антон са станали жертва на собствената си квалификация. Докато стандартните охранителни системи не забелязват проникването, Томилин може да игнорира неудобните посетители колкото си иска.
Друго ми е любопитно — какво ще направи, ако хакера и дайвъра организират в затвора истински виртуален бунт? Дали Чингиз не е намислил точно това за своята „изненада“?
Но това вече е твърде сериозна крачка. За такова нещо няма да се разминат с половин година. И колкото и да се дразня от упоритостта им, мислено се моля да не свършат някоя подобна глупост.
Полковникът се обажда по телефона и след минута в кабинета влиза млад човек в мръсна бяла престилка, облечена върху цивилни дрехи. Някой от психолозите? Или друг волнонаемен сътрудник? Той ме дразни и в първият момент не успявам да разбера защо. Работата е в преднамерено реалните дрехи, смачканата престилка и небрежният вид.
Защо в дълбината винаги се стремим да изглеждаме по-зле, отколкото в действителност?
— Карина, Денис. — запознава ни Томилин. Не добавя нито звания, нито длъжности. — Готово ли е всичко?
— Да, програмите са вкарани. — кима Денис.
Очаквах, че ще отидем в килиите на „обектите“. Но Томилин набира някаква команда на терминала и дървените панели на една от стените на кабинета се плъзгат встрани, разкривайки огромен екран.
— Карина много се интересува от първият етап на превъзпитанието. — казва Томилин. Дали с ирония, дали сериозно… — Карина, с кой ще започнем? Имаме шофьор, прегазил две деца, които карали велосипеди по тротоара. И двама убийци.
Няма нужда да питам кои са убийците.
— Започнете с шофьора. — казвам аз.
Екранът сякаш се превръща в прозорец — огромен прозорец, отворен към вечерният град. Обикновени московски улици, само дето хората са малко. Тук, в дълбината, няма разлика между телевизионното изображение и реалността — и едното, и другото са илюзорни.
Камионът, който се движи по улицата, обикновен камион с празна каросерия, с олющена боя по кабината и мръсно странично стъкло, минава съвсем близо — само да протегнеш ръка…
— Пускай децата, Денис. — нарежда Томилин.