Прозрачни витражи
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: З. Петков
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Прозрачни витражи». Краткое содержание книги:
Томилин дълго ме гледа, преди да кимне неохотно.
— Сигурно сте права, Карина. Сигурно. Но, дявол да го вземе, как разбрахте? Проектът е подготвен от големи специалисти… коя сте вие, че успяхте да разберете?
— Коя съм аз? — свивам рамене. Въпросът беше риторичен, но незнайно защо възнамерявах да му отговоря.
Коя съм аз?
1011
1011.0
„Лабиринт“
(Червен финал)
Коя съм аз?
Аз съм съвсем обикновена. Момиче на компютърния век. Една от онези, които са учили азбуката на клавиатурата. Една от онези, които се измъкваха от къщи не на улицата, а в мрежата. Една от онези, които никога не са виждали приятелите си. Една от онези, които са свикнали да бъдат каквито пожелаят — надутата и грубовата Ксения, любопитната малолетна Маша, писателя-детектив Роман, хакера Сьома, солидната и умна Олга… аз бях толкова много души в дълбината…
Аз съм най-обикновена.
Просто живея тук.
А енергичният и умен подполковник Томилин — работи.
Нищо, че никога не съм вярвала в дайвърите! Нищо, че ги смятах за приказка. Но аз знаех за какво е тази приказка: за свободата. За хората, които не губят себе си в дълбината. Не за вълшебници, творящи виртуални чудеса, а за хората, научили се да живеят в мрежата.
И нищо, че сега работя в МВД, нищо, че имам звание и длъжност, аз съм гражданка на Дийптаун.
А чак след това — гражданка на Русия.
— Аз съм съвсем обикновена. — отговарям аз на Томилин. — Само че живея тук. Разбирате ли? Сигурно е лошо, че живея тук. Сигурно така и ще остарея в това тяло. И в службата няма да напредна — това не ми е интересно. Затова пък виждам онова, което вие не виждате.
Томилин поглежда към Денис, кима и Денис бързо излиза. Поглежда ме… сякаш със симпатия.
Нима и той е доволен, че проектът по създаване на дайвъри се е провалил?
— Честно… — навъсено пита Томилин. — Доволна ли сте, че всичко свърши така?
— Разбира се. — казвам аз. — Извинявайте…
— Карина, но нали разбирате, че това няма да промени нищо? На държавата й трябва контрол над дълбината. И не само заради самата държава, а заради мирните граждани, разбирате ли?
— Не, не разбирам. — отговарям искрено аз. — Нали и сега се справяме. Къде по-добре, къде по-зле, но се справяме. Нима в истинският свят не е останала работа за нас?
— Ние? — подчертава подполковника.
И аз кимам.
— Ние. Тези, които живеят в дълбината.
— Това истинският ви вид ли е? — неочаквано пита Томилин.
Такива въпроси не се задават. Дори на подчинените. Но аз отново решавам да отговоря:
— Да.
— А пък аз — не съвсем. — той се усмихва внезапно. — Не е хубаво така… Е, какво ще напишете в отчета?
— Чистата истина. — отговарям аз. — Че в затвора не е открито нищо, което заслужава вътрешно разследване… с изключение на дребни нарушения на трудовата дисциплина. Наистина, имах някои съмнения. Стори ми се, че в затвора успяват да проникнат външни лица. Но сега разбирам, че това е част от програмата за превъзпитание на затворниците.
Томилин кима.
— Разрешете да напусна. — моля аз. — Трябва да се заемам с отчета.
— Утре ще съм в управлението. — казва Томилин. — Със своя отчет. В девет нула-нула. Доколкото разбирам… според правилата на добрият тон… и аз трябва да ви се покажа в истинския си вид.
Това е толкова неочаквано и трогателно, че аз с мъка запазвам невъзмутима физиономия.
Интересно, дали е мъдър и белокос, или млад и енергичен?
Интересно, разбира се…
— Половината нощ прекарвам в дълбината. А в девет сутринта още спя. — отвръщам аз. — Извинявайте. Разбира се, ако това е заповед…
Томилин клати глава:
— Не. Не е заповед. Няма да ви задържам повече.
И за момент ми се струва, че го виждам — него, истинския. Не млад и не стар. Човек н на около четиридесет години, който упорито се е учил да работи на компютър, опитвал се е да достигне дълбината — не от любов към нея, не от любопитство, а само защото така му е заповядано. Самотен служител, обигран в кабинетните интриги, но също не от любов към тях, а само за може да си върши работата.
Дори ми става жал за него.
Но съжалението той не е сред нещата, заради които бих станала в девет сутринта.
— Всичко хубаво. — казвам аз, преди да си тръгна.
Паметникът на Последният Спамър все така е пълен с младежи. В дълбината има много паметници — много е лесно да наемеш малко местенце и да издигнеш каквото пожелаеш. Само че популярността на паметника е много лесна за определяне. Неудачните, около които никой не се среща, са пълни с гълъби, после бронза позеленява, мрамора се рони, а най-накрая пристига камион от кметството на Дийптаун и пренася неудачното творение към бунището. Бунището е вечно и безкрайно. Дълги редове от никому ненужни скулптури… страшничко място.