Дневникът на капитан Блъд
- Автор: Сабатини Рафаэль
- Серия: Captain Blood #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Хрусанов
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Дневникът на капитан Блъд». Краткое содержание книги:
След като вкара обезоръжените испанци в трюмовете — всички, освен дон Висенте, който под честна дума бе взет на „Арабела“, — Блъд постави свой екипаж на „Атревида“, отстрани повредите му и пое югоизточен курс към протока между Анегада и Виржинските острови.
Той обясни промяната в намеренията си на съвета, състоял се същата вечер в голямата кабина, на който присъствуваха първият му помощник Волверстон, навигаторът Пит, Огл — командуващ артилеристите, и двама представители на екипажа, единият от които, Албен, беше французин. Защото по това време една трета от пиратите на борда на „Арабела“ бяха французи.
Той срещна известно несъгласие, когато съобщи намерението си да се отправи към Антигуа.
Несъгласието беше обобщено от Волверстон, който, преди да се изкаже, стовари по масата огромната си като свински бут ръка.
— По дяволите да вървят крал Джеймз и всички, които му служат! Достатъчно е, че никога не воюваме с английски кораби и не нападаме английски владения. Но проклет да бъда, ако смятам за наш дълг да пазя хора, които са вдигнали ръце срещу нас!
Капитан Блъд обясни:
— Предстоящото нападение на испанците представлява наказателна мярка за вредите, които ние сме им нанесли. Струва ми се, че това ни налага известни задължения. Както казваш, Волверстон, ние може да не сме патриоти, а може и да не сме алтруисти. Ако влезем в бойни действия и останем да помагаме, ще направим това като наемници и услугите ни ще трябва да бъдат заплатени от гарнизона, който с удоволствие ще ни наеме. Така ще съчетаем задължението с печалбата.
С този довод той надделя.
Призори, след като минаха през протока, легнаха в дрейф, като най-южният край на Вирхен Горда се намираше на около четири мили вдясно и зад тях. Морето беше спокойно. Капитан Блъд нареди да спуснат лодките на „Атревида“ и испанският му екипаж отплава с тях, а след това двата кораба продължиха пътя си към Подветрените острови.
Минаха на юг от Саба с попътен лек бриз, на следващата сутрин стигнаха западния бряг на Антигуа и с развят английски флаг върху гротмачтата хвърлиха котва на десет фатома дълбочина в северната страна на плитчините, които разделяха входа към форт Бей.
Няколко минути след пладне, точно когато полковник Кортни, върховен управител на Подветрените острови, чието седалище се намираше в Антигуа, сядаше да обядва с мисис Кортни и капитан Макартни, той беше изненадан от съобщението, че капитан Блъд е слязъл в Сейнт Джон и иска да го посети.
Полковник Кортни, висок, сух мъж на четиридесет и пет години, с червеникава коса и лунички, се вгледа втренчено със зачервените си очи в мистър Айвз, неговия млад секретар, който му предаде съобщението.
— Капитан Блъд ли, казахте? Капитан Блъд? Кой капитан Блъд? Сигурно не е оня проклет пират със същото име, каторжникът от Барбадос?
Мистър Айвз си позволи да се усмихне на възбудата на негово превъзходителство.
— Същият, сър.
Полковник Кортни хвърли салфетката си сред чиниите на наредената маса и стана, все още неспособен да повярва на новината.
— И той е тук? Тук? Да не е луд? Да не е слънчасал? Гръм да ме тресна, още преди да обядвам, ще го окова във вериги за нахалството му и ще го изпратя за Англия, преди… — Той млъкна. — Гръм и мълнии! — извика той и се обърна към помощника си: — Най-добре е да го извикаме, Макартни.
По червеното като куртката му кръгло лице на Макартни се четеше смайване, не по-слабо от това на губернатора. Фактът, че някакъв негодник с обявена награда за главата му има нахалството да направи сутрешно посещение на губернатора на една английска колония, накара капитан Макартни да онемее и да загуби и без това ограничените си възможности да разсъждава.
Мистър Айвз въведе в дългата, хладна, пестеливо мебелирана стая един висок, слаб джентълмен, много елегантен, в костюм от бледобежова тафта. Скъп диамант блестеше сред фините дантели на шията му, от панделката на шапката му с пера искреше диамантена тока, а от лявото му ухо висеше крушовидна перла и пробляскваше върху фона на черна накъдрена перука. Облягаше се на абаносов бастун със златна дръжка. Дотолкова този модно облечен джентълмен не приличаше на пират, че те се взираха в издълженото му, с тънки и подигравателни черти лице, в кривия му нос и очите, които изглеждаха изненадващо сини и студени върху обгорялата като на индианец кожа. Неверието на полковника се засилваше все повече и той внезапно зададе въпрос:
— Вие сте капитан Блъд?
Джентълменът се поклони. Капитан Макартни зяпна и си пожела „гръм да го тресне“. Полковникът каза: „Гръм и мълния!“ отново и безцветните му очи се оцъклиха. Той изгледа бледата си съпруга, Макартни и отново капитан Блъд.