Подареният ден (Амстердамска загадка)

На първата площадка спирам, защото осъзнавам, че съм пребит от умора. На широкото вито стълбище поставям ръка върху резбованата глава на Янус, увенчала масивната колона. Както и преди. Преди пет часа или пет минути. Янус е богът на всички заминаващи и пристигащи, за него времето не важи. А аз? Заминавам или пристигам? Два пътя са пред мен и не знам кой да хвана. Добре, да приемем, че са минали пет минути откак й казах довиждане в уютната й стаичка на горния етаж. Да приемем, че съм се разколебал насред стълбището и съм решил да се върна. Точно това правя сега.

Гредата над вратата й е осветена от същото бледочервено зарево. За миг застивам и се вслушвам. Вътре някой простенва. Чукам и казвам високо:

— Аз съм, Хендрикс.

Стоновете секват. Изскърцва пружина. Приплъзват се тихи стъпки от обути в пантофи крака и вратата се отваря. Оставам като закован, в пълно недоумение.

Облечена е в синята пижама на Евелин, но не е Евелин. Това подпухнало обезумяло лице, тези погаснали очи с големи кръгове около тях! На влажното й чело виси черен кичур, горнището на пижамата е просулено около смъкнатите й рамене.

— Влез — казва тя дрезгаво. — Става течение. Трепери, а в стаята е топло. Откача халата си от пирона на стената, намята го, сяда на ръба на леглото и скръства ръце, притискайки ги до гърдите си. Оставям шапката си на пода и сядам на желязното столче до импровизираната тоалетка от трите куфара.

— Не издържам — едва събира тя дъх да изрече. — Фигел го няма. Господи, толкова ми е нужен! А умря.

Вглеждам се в разкривеното й лице. Явно Мигел е идвал преди мен и й е казал. Колкото и невероятно да изглежда, тя като че ли е обичала Фигел. Навежда се напред и главата й почти докосва моята. Но очите й не ме виждат. Притиска ръце о корема си и започва отново да стене, тялото й се клати напред-назад. Трябва да се опитам да я разсея.

— Мигел каза ли ти, че и двамата египтяни загинаха?

Тя кима.

— Това няма значение — прошепва тя. — Те не знаеха, че Фигел има свои източници. Господи, какво ще правя?

Цялата се разтреперва, зъбите й тракат.

В миг осъзнавам всичко. Снощната й сияеща красота, блясъкът в очите й, зачервеното й лице, страни, страстта, с която показваше голите си прелести… А и майсторското й изпълнение, когато дойдох, и ловкото скалъпване на съмнителната й история. А аз не разбрах, аз, специалистът! Но по щастлива случайност поне мога да й помогна. Разкопчавам шлифера си и й давам една таблетка.

— Глътни я, ще ти олекне.

Сипвам вода от каната в пластмасовата чаша. Тя не пита, гълта хапчето покорно като дете.

— Когато Мигел дойде — унесено казва тя, — още не беше толкова мъчително.

— За какво дойде Мигел? — питам аз.

— Естествено, за да търси парите на Фигел. Слязох, защото чух стъпки в стаята на Фигел, точно под моята. Мислех, че е той. Беше обаче Мигел. Попитах го какво прави. Каза, че събира сувенири за спомен от Фигел, защото него вече го нямало. После ми обясни, че на корабчето се стреляли. Посъветва ме да си стоя в Амстердам и ме попита трябват ли ми пари. Казах му, че не ми трябват, и той си отиде с четирите кутии пури на Фигел под мишница. Претърсих цялата стая на Фигел, но нищо не намерих. На корабчето нямаше ли нещо в тоалетката до стената на спалнята? Едно плоско кафяво шише?