Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Отпусна се назад и зачака с втренчени в огледалото очи — призоваваше образа на онзи, който трябваше да се появи. Ръката му несъзнателно потърси сребърната верижка на врата му и палецът погали медалъбна с изображение на рицар, сражаващ се с дракон. И той бавно се появи — висока, внушителна фигура в дълга черна мантия с къса наметка на раменете, която крачеше по покрита със сняг улица.
Елегантна триъгълна шапка увенчаваше главата му, а под нея се показваше вързана на опашка червеникавокестенява коса. Докато наместваше крак в излъсканото стреме, за да яхне високия, дръглив сив кон, изпод бежовия брич се показаха добре лъснати ботуши с шпори. Хвана поводите с облечените си в ръкавици, непохватно големи ръце и плътно притисна бедра към корема на коня.
Образът помътня и изчезна и старецът докосна с устни сребърния медальон, привел благодарно глава пред видението. Не след дълго поскърцването на нечии стъпки в снега зад него го извади от смиреното му съзерцание.
— Да, дъще, знам кое време е — изрече той вместо поздрав. — Тъкмо се канех да тръгвам. Всичко ли е готово?
Девойката тъкмо беше навършила осемнайсет години — дребна, каквато беше навремето майка й — и русата й коса, събрана на широк възел на темето, преливаше от разкошни бронзови оттенъци. Цветът на пелерината й напомняше наситеното зелено на гората, а роклята под нея — тъмнооранжевите нюанси на невените и на слънчогледовите венчелистчета. Очите, които го гледаха с обожание, бяха изумително сини и непорочни. Беше я нарекъл Аманда заради майка й, която тя никога не бе виждала. Тази Аманда носеше в тънките си ръце венец от току-що откъснати дафинови листа и много приличаше на онази Аманда, каквато беше майка й преди толкова много години. Лъчезарната й усмивка бе отблясък от слънцето, чийто залез тя сякаш превръщаше в изгрев.
— Ами поне това направих. Предполагам, ще ти хареса — показа тя венеца с надежда да получи одобрението му. — Откъснах филизи само от млади лаврови дръвчета, както ме посъветва. Затова са така гъвкави и ми беше лесно да го изплета.
— Нали не забрави, че трябва да са от тринайсет дръвчета? — повдигна вежди той.
— Разбира се! — Тя светкавично дръпна венеца с престорено възмущение. — И поисках разрешение, преди да ги отрежа. Чия дъщеря мислиш, че съм, та да забравя такова важно нещо? Кажи ми сериозно — усмихна се тя ослепително и отново показа венеца, — ще върши ли работа?
Той взе венеца и го вдигна, за да го разгледа, вдишвайки дълбоко познатия остър аромат. Косата и брадата му бяха побелели, имаше благородна осанка, която подсказваше аристократичен произход — той наистина бе потомък на благородническо семейство, но замъците, владенията и титлите бяха останали заедно с гроба на съпругата му в Стария свят отвъд океана, който никога нямаше да прекоси отново.
Нито пък имаше подобно желание. Този етап от живота му бе приключил със смъртта на Аманда. Тук беше просто Джейкъб, а за някои — само Отшелника от хълма. Имаше и други като него надолу по течението на Уисахикон, някои живееха в нещо като монашески общности, а други бяха престанали да се придържат към външните прояви на християнското благоприличие и упражняваха старинните си умения по-откровено — което значеше и по-рисковано. На младини Джейкъб бе обмислял и двете възможности, но накрая реши, че нито едната, нито другата е подходяща за баща на малък син и на невръстна дъщеря.
Така в продължение на двайсетината години, откакто бе пристигнал в горите на Пенсилвания, той създаде за себе си и децата си закътан и уединен живот, изпълнен с ежедневно и прилежно трупане на знания, труд и молитви, успя да ги научи на почит и уважение към тези ценности и им завеща богатството на духовната свобода, непостижима в просмукания от лицемерие и религиозна нетърпимост Стар свят. Но и тук човек трябваше да внимава — преди по-малко от век негови далечни братовчеди бяха изпепелени на кладите в Салем. Благочестивостта и готовността му да помогне на всеки, изпаднал в беда, както и малкият параклис с прост железен кръст, издигнат от него, внушаваха доверие и неутрализираха обичайната подозрителност и неприязън на местните жители.
— Венецът е великолепен, скъпа — каза тихо старецът и се наведе да целуне разкошната й коса. — Точно така си го представях. Какво направи брат ти? Привърши ли с параклиса?
Лицето й помръкна за кратко, но тя се помъчи отново да се усмихне и кимна:
— Разбира се, татко. Знаеш, че е достатъчно само да поискаш, и Ефраим или аз бихме направили всичко за теб, но…