Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— Намерихме го на склона, овцете ни го душеха и лижеха лицето му — каза й най-старият овчар. — Може да са го нападнали разбойници — целият е в рани и синини. Истинско чудо е, че е още жив.
— С какво е облечен? — попита кралицата, застанала до леглото, в което бе наредила на слугите да го положат.
— А, това е ямурлукът ми — отговори един овчар. — Оставили го гол-голеничък и трябваше да го покрием с нещо, преди да ти го доведем.
Тя им благодари и искаше да ги възнагради, но те отказаха.
— Ние го помним — обясниха овчарите — и не е редно да вземаме пари за това, че сме му помогнали, защото той беше добър човек при царуването на баща ти.
Кралицата нареди на слугите — които впрочем до един останаха на служба при нея — да почистят и превържат раните му и да се погрижат за него, докато оздравее. И понеже беше силен мъж, той оживя. Вероятно всеки друг на негово място би се споминал от такива рани. Само дясната му ръка не се възстанови напълно и Мечока се научи да пише с лявата, а с единия крак леко накуцваше. Често повтаряше, че е имал късмета да оцелее и че не се срамува от недъзите си, а понякога споменаваше, че трябва да се направи нещо, за да престанат разбойниците да бродят на свобода по баирите.
Щом той оздравя, кралицата го покани да присъства на срещите й с чуждестранни посланици и на делата, които тя изслушва и отсъжда.
Всяка вечер двамата отиваха в кабинета на крал Етълред и тя го питаше за мнението му по проблемите, които решаваха през деня, и дали в някои случаи би постъпил по различен начин, а той не пропускаше да сподели и в какво е съгласен с нея. Така научи от него много неща — също както баща й навремето.
Веднъж дори му каза:
— Досега не съм молила никого за прошка. Но теб те умолявам да ми простиш.
— За какво? — учуди се той.
— Защото те мразех и мислех, че си непочтен към мен и към баща ми, и те прогоних от кралството. Ако те бяхме послушали, всичко това нямаше да се случи.
— Това е минало — отвърна той — Ти беше млада и влюбена, а човек не може да избяга от съдбата си.
— Знам — настояваше тя — и заради любовта си вероятно бих постъпила по същия начин, но сега съм по-мъдра и те моля да ми простиш грешките на моята младост.
Мечока й се усмихна:
— Простил съм ти още преди да ме помолиш. Но щом искаш, с готовност ти прощавам още веднъж.
— С какво бих могла да те възнаградя за преданата ти служба преди толкова години, когато си тръгна дори без думичка на благодарност?
— Има с какво. Ако ми разрешиш да остана и да ти служа така, както служих на баща ти, тази награда ми е достатъчна.
— Що за награда е това? Аз исках да те помоля да го направиш заради мен. А ти го искаш за себе си.
— Обичах баща ти като свой брат, а теб — като своя племенница. Имам само едно желание и то е да живея с единственото семейство, което имам.
Тогава кралицата му наля халба бира, двамата седнаха пред камината и разговаряха до късно през нощта.
Понеже кралицата беше вдовица и понеже кралството — независимо от доскорошната си лоша слава — беше голямо и богато, непрекъснато пристигаха кандидати за ръката й. Херцози, графове, крале, кралски синове и какви ли още не. Все тъй прекрасна на своите трийсетина години, тя сама по себе си беше истинска скъпоценност, да оставим настрана апетитите, които кралството разпалваше.
Някои от предложенията кралицата обмисляше дълго и подробно, а и дори хареса някои от кандидатите, но накрая отхвърли всички предложения и отпрати всички кандидати.
И царуваше сама: тя — кралица, а Мечока — неин съветник.
Не забравяше и онова, което й бе поръчал нейният съпруг — да възпитава сина си така, че да стане един ден достоен крал, а дъщерите й — достойни кралици. Мечока също й помагаше, учеше сина й да ловува и да може да съзира зад думите на хората онова, което е в душите им, и да обича мира, и да служи на народа.
Момчето растеше красиво като баща си и мъдро като Мечока и народът знаеше, че от него ще излезе велик крал, по-велик може би и от крал Етълред.
Кралицата старееше и прехвърли много от грижите по управлението на кралството върху сина си, който вече беше мъж. Принцът се ожени за дъщерята на един съседен крал. Тя беше добра жена и кралицата се радваше на внуци.
Отлично разбираше, че е остаряла, защото не беше вече тъй стройна и красива, както в младостта си, макар мнозина да твърдяха, че девойките трябвало да завиждат на очарованието на възхитителната възрастна господарка.