Когато боговете се смеят
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #22
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Когато боговете се смеят». Краткое содержание книги:
— На колко години е дъщеря ви?
— На деветнайсет.
— С какво се занимава? Учи ли, работи ли?
— Работи. Работи при мен като секретарка. Ако ви интересува къде работя аз — ето моята визитна картичка, на нея са всичките ми телефони: служебният, домашният, мобилният.
— Дъщеря ви добре ли си спомня външността на младежа, който я е преследвал? Ще може ли да го опише подробно?
— Надявам се, че ще може.
— Ако се заема с този случай, ще трябва първо да се видя с дъщеря ви, за да науча всички подробности за този младеж.
— Разбира се, когато пожелаете.
— А писмата? Аз трябва да ги прочета, за да имам представа за какво става дума.
Рубцов мълчаливо отвори дипломатическото си куфарче и сложи на бюрото пред Зарубин дебелия бял плик.
— Ако вземете писмата, това ще означава ли, че сте се съгласили с моето предложение?
Зарубин се позасмя. Господин Рубцов беше свикнал бързо да стисва хората за гърлото — нито една излишна дума, нито една напразно изгубена секунда. А може би това не е лошо за днешните времена? Съвременен делови стил.
— Хайде да се разберем така — съвсем дружелюбно предложи Зарубин. — Първо аз да прочета писмата и малко да помисля върху тях, после да се видя с дъщеря ви, след което още малко да помисля и тогава да ви дам окончателен отговор.
— Правилно ли ви разбирам, че окончателният ви отговор ще е свързан със сумата на хонорара ви, която вие трябва предварително да обмислите?
— Не, неправилно ме разбирате. Моят окончателен отговор ще бъде дали се наемам да ви помогна, или не се наемам. А хонорара ще обсъдим по-късно.
За пръв път по време на разговора по лицето на Рубцов се мярна нещо като недоверие, и то не към събеседника му, а по-скоро към самия себе си: дали не му се е счуло, дали не го е подвел слухът?
— Тоест искате да кажете, че може да откажете? — уточни той.
— Разбира се — широко се усмихна Зарубин.
— Нима не ви трябват пари? Толкова ли сте богат, че можете с такава лекота да се откажете от една възможност да припечелите?
— Разбира се, трябват ми пари, но не и главоболия. Имам си достатъчно от служебните си задължения. Е, не ви разбрах — приемате ли моите условия, или не?
— Не — твърдо отговори Рубцов. — Те не ми допадат. Но тъй като се нуждая от вашите услуги, съм принуден да ги приема. Оставям ви писмата. Кога искате да се видите с дъщеря ми?
Зарубин си погледна часовника, после извади от плика другите пликове, по-малките. Само четири писма и ако се съди по дебелината на пликовете — не особено дълги. Беше почти обяд, трябваше да прочете писмата, после не би било зле да обядва.
— Днес в два часа. Възможно ли е?
— Ще я освободя от работа, точно в два ще ви чака вкъщи. И аз ще дойда с нея.
— А, това не е нужно — побърза да каже Сергей. — Вашето присъствие е нежелателно.
— Защо? — недоволно попита Рубцов. — Аз съм баща, трябва да знам…
— Всичко, което трябва да знаете, ще го научите от мен — изрече с леден тон Зарубин. — Нали самият вие разбирате, че не сте научили нищо съществено от дъщеря си. Няма на света човек, който да разказва цялата истина в присъствието на родителите си. Ако смятате да ми пречите и да ръководите всяка моя крачка, по-добре да се разделим още сега. Потърсете си друг детектив.
Баща й тръгна за милицията и от същата секунда Женя, колкото и да се стараеше, не можеше да се съсредоточи върху документите, които й беше възложено да напише, разпечата и изпрати по факса. Два от тях бяха на руски и бяха предназначени за банки, където фирмата имаше сметки, останалите писма баща й бе продиктувал и бе наредил да ги преведе на английски и немски. С руските текстове Женя горе-долу се справи, но с немския здравата се затрудни. Самият текст се превеждаше лесно, но не можеше и не можеше да го набере на компютъра — пръстите й упорито натискаха погрешни клавиши, Женя забелязваше грешката и мъчително се опитваше да я поправи, но очите й сякаш нарочно отказваха да намират на клавиатурата нужната буква. Немските думи връщаха мислите й към езиковия курс, към вечерта, когато на път за вкъщи бе срещнала Него, най-хубавия, най-добрия, най-умния човек на света, своята единствена надежда до днешния ден. И ето че баща й и някакъв незнаен все още чичко от милицията безжалостно и грубо й отнемат тази надежда. Всичко свършва дори преди да е успяло да започне.