Когато боговете се смеят

Баща й влезе в кабинета си, а Женя отвори телефонния указател и се зае да търси Кравцов. Не беше лесна работа и обикновено изискваше много време, затова баща й, ако му трябваше Кравцов, възлагаше това на нея. В телефонния указател на това име бе посветена цяла страница, изпъстрена с телефонните номера на всевъзможни фирми, офиси, кабинети, жилища и учреждения, където при необходимост човек би могъл да го намери или пък да научи къде е отишъл. Като набираше методично номер след номер, Женя изведнъж се сети, че съдбата й дава в ръцете още един шанс, може би последния, и тя трябва наистина да е кръгла идиотка, за да не се възползва от него. Защо баща й смята, че Той е ненормален? Ами защото не вярва, че нормален, здравомислещ младеж може да се влюби в нея, в Женя. А защо не вярва в това? Защото за него тя е още малко дете, момиченцето с плитчицата и белите чорапки, с наивните очички и скромното поведение. Ако онзи човек от милицията я види по същия начин, както я вижда баща й, той несъмнено също ще сметне, че Той е луд. Но ако я види друга, такава, каквато я срещна Незнайният приятел, пораснала и красива, изобщо няма да го сметне за откачен, ще го разбере и няма да започне да го издирва и преследва. И може би дори ще убеди баща й да го остави на мира.

Докато натискаше трескаво бутоните на телефона в опити да намери Кравцов, Женя поглеждаше часовника и пресмяташе колко време ще й трябва, за да стигне до вкъщи и да успее да се издокара. Ако до десет минути излезе оттук, всичко ще е наред, ще успее. След като най-сетне намери Кравцов, Женя грабна чантичката си и изскочи на улицата. Пред входа на офиса стоеше колата на баща й, шофьорът Гриша седеше в прохладното купе и решаваше кръстословица в някакъв вестник. Женя рязко отвори вратата.

— Гриша, закарай ме вкъщи, а? — помоли го жално.

— Че как — ухили се шофьорът. — Точно това ми заръча шефът: до два часа ще закараш Евгения вкъщи. Хем за малко да те изпусна — нещо раничко си отиваш. Какво, баща ти не те ли предупреди, че ще пътуваш с мен?

— Не.

— Странно — учуди се Григорий. — Голям номер щеше да се получи, ако беше тръгнала за метрото, а аз да те чакам да излезеш.

— Днес е нещо раздразнен — обясни Женя, докато се настаняваше в просторното прохладно купе на колата. — Не успях да му преведа навреме някакви делови писма, та ми се ядоса. Затова е забравил да ме предупреди.

Колата потегли към Садовое колцо и Женя, отпусната върху меката, облицована с тънка кожа облегалка, започна мислено да преглежда своя бедничък гардероб и да обмисля как е по-добре да се облече, за да направи на милиционера нужното впечатление. Жалко, че няма красиви обувки с що–годе прилични токове — тези чудовищни тъпоноси калеври с ниски широки токове, които баща й я кара да носи, само загрозяват формата на краката. За онези без токовете пък дори да не споменаваме…