Сага за Форсайтови

— Майка ти е на легло — каза Джеймс; — тъкмо отивах у вас, ако няма да преча.

Външните отношения между Джеймс и сина му се отличаваха с чисто форсайтовска липса на чувство, но, въпреки това, те бяха привързани един към друг. Може би се смятаха взаимно за инвестиции; всеки се грижеше безусловно за благополучието и обичаше да е в обществото на другия. Нито веднъж не бяха разменили нито дума по най-съкровените жизнени въпроси, нито бяха проявили един пред друг някакво дълбоко чувство.

Свързваше ги нещо, по-мощно от силата на словесния анализ, нещо, дълбоко внедрено във фибрите на народите и родовете — защото, както се казва, кръвта вода не става, — а ни един от тях не беше студенокръвен. Всъщност за Джеймс любовта към децата му беше сега главната му цел в живота. Да вижда същества, които са част от самия него, на които ще може да остави спестените пари — това беше основният двигател за пестенето; а какво друго, ако не пестенето, можеше да му достави удоволствие на седемдесет и пет години? Смисълът на живота му беше в това пестене за децата.

Въпреки това, ако същественият белег на здравомислието е, както разправят, самосъхранението (при все че Тимоти малко прекаляваше в това отношение), по-здравомислещ човек от Джеймс Форсайт нямаше в целия Лондон, от който той владееше толкова голяма част и който обичаше с такава безгласна любов, като средище на всички свои успехи. Имаше чудното подсъзнателно здравомислие на средната класа. У него — много повече, отколкото у Джолиън, с властната му воля и миговете на разнежване и философствуване, повече, отколкото Суидин, този мъченик на скъперничеството… повече, отколкото у Никълъс, страдащ от прекалена ловкост… или у Роджър, жертва на предприемчивостта — туптеше истинският пулс на компромиса; той беше най-забележителният по ум и външност от братята, затова навярно щеше и най-много да живее.

За Джеймс повече, отколкото за всеки друг, родът беше нещо значително и скъпо. В отношението му към живота имаше винаги някаква първична приветливост; той обичаше домашното огнище, обичаше да бъбри и да мърмори. Всичките му решения се оформяха чрез каймака, който бе извлякъл от разума на целия род и на хиляди други родове от същата жилка. Година след година, седмица след седмица той ходеше у Тимоти и там, в гостната на брат си, със свити нозе, с дълги побелели бакенбарди, заградили обръснатата уста, седеше и наблюдаваше как домашното котле шушне и сметаната се надига; и си отиваше с чувството, че е защитен, съживен, ободрен, със странно неопределимо чувство за покой.

Под суровия инстинкт за самосъхранение у Джеймс се таеше дълбока, истинска нежност. Посещението у Тимоти беше за него като час, прекаран в майчини скути; а дълбокият копнеж да бъде под защитата на семейното крило се отразяваше на свой ред в чувствата на собствените му деца; за него беше кошмар да си представи, че парите, здравето или доброто им име могат да зависят от благоволението на света. Когато синът на стария му приятел Джон Стрийт се записа доброволец в специализираните служби37, той поклати недоволно глава и се запита защо Джон Стрийт е допуснал това; а когато младият Стрийт бе убит с копие от туземците, така бе развълнуван от смъртта му, че обикаляше навред, за да повтаря: „Той знаеше, че ще стане така… но не беше търпелив баща!“